Джос Стърлинг - Феникс

- Здравей... - Той погледна пропуска ми. - Уенди. Пристигнала си днес, нали? - Нежният му, изпълнен с чувство глас ме накара да изпитам желание да мъркам като доволна котка.

- Да - гласът ми беше като шепот - вината, обаче, не беше моя, не бях била нищо от цяла вечност.

- Роднини ли сте?

- Моля?

Айвс посочи с молив името ми.

- С Дж. М. Бари, автора на „Питър Пан и Уенди”.

Той знаеше това? Гениалният учен знаеше, че книгата е публикувана за пръв път с двете имена в заглавието?

Мислех, че само отрепки като мен, които висят в тъмните ъгли на обществените библиотеки, се интересуват от такива тайнствени неща. Трябваше обаче да му отговоря. Не можех да продължавам да го зяпам с отворена уста като риба на сухо.

- Ами... не. Макар че бих искала.

- От кое училище идваш? - Сега той ме гледаше така, сякаш мислеше, че се познаваме, но не може да си спомни коя съм.

Изтърсих първото, за което се сетих.

- Нюкасъл... Девическата гимназия.

- Нюкасъл. Това е в северна Англия, нали?

- Да, недалеч от границата с Шотландия.

- Не съм ходил там.

Изпитах облекчение. Така както не ми вървеше, можеше да се окаже, че той има близки в родното ми място.

- И учиш в колеж пак някъде там? - попита Айвс.

- Ами. да. - Помъчих се да измисля място, което той няма да знае. - В Абърдийн.

- Чудесно. Те имат страхотен факултет по геонауки, който прави най-новите неща в технологиите за екстракцията на нефт. Прочете ли последния им доклад за складирането на въглеродния двуокис?

Не.

- Да, разбира се. Затова се записах тук. Викат ми Мис Геонаука... Атракцията на нефта е много интересна. - Млъкни, Фей.

Айвс ме погледна недоверчиво.

- Искаш да кажеш екстракция.

- Съжалявам. Неволна грешка. Екстракция.

Той все още изпитваше съмнения.

- Какво учиш?

- Геонауки. - Пфу, нямаше да ме хване по този начин.

- Да, но трябва да имаш по-тясна специалност.

Нима?

- Ами, като начало мислех да се съсредоточа върху геонауката. - Това прозвуча тъпо. - Искам да кажа, географията. - Това ли означаваше геонаука? Не знаех.

Айвс, изглежда, остана доволен от отговора ми. Имах чувството, че съм избегнала удар с кола в последната минута. В главата ми отекваше изсвирването на спирачките.

- Наесен ще уча екология в Бъркли, но и аз ще се включа в програмата по география. Оказва се, че между нас има много общи неща. - Той се обърна напред, защото в стаята влезе преподавателката.

Наистина ли между нас имаше много общи неща?

- Много интересно. Бъркли.

Айвс ме погледна през рамо.

- Калифорния.

Съдейки по очакването в очите му, предположих, че би трябвало да знам това.

- Абсолютно. Чувала съм го, разбира се.

Затвърдих убеждението му, че Уенди е пълна идиотка, която изобщо не трябва да учи география, тъй като не знае къде се намира Бъркли.

Лекторката, млада индийка, застана пред групата и вдигна ръка, хипнотизирайки ме с подрънкващите си гривни. Не носех такива неща, защото ми пречеха да крада.

- Здравейте. Аз съм доктор Шарма. Не мога да ви опиша колко съм доволна, че много от вас са избрали този учебен предмет.

Аз обаче никак не бях доволна, защото бях преброила, че в стаята сме трийсет и двама души. Не се бях опитвала да вцепенявам толкова много наведнъж.

- Вие всички сте избрани, защото сте най-добрите студенти от вашите колежи и училища -нашите най- ярки звезди, които се надяваме, че ще блестят поне през следващите две десетилетия, и, както знаете, влиянието върху екосистемите ще бъде полето за действие на всеки учен с новаторски идеи. А сега, да започнем, като направим схема и научим малко повече един за друг.

А, не. Трябваше да спра това, преди тя да стигне до мен. Затворих очи и проникнах в мисловните им схеми. Повечето се въртяха в спокойно синьо и зелено, с проблясващи образи на планини и реки. Две момичета си представяха ливади, в които се рее лицето на Айвс. Моята мишена беше забита в черно-бяла зона и вчерашната ми външност се пресичаше с днешната.

По дяволите, Айвс се досещаше какво става и подозрението накъсваше черно-бялото с оранжеви пламъци.

- Момичето отзад. Извинявай, но не знам как се казваш. Добре ли си?

Отворих очи и видях, че доктор Шарма говори на мен. Внимателно събраните схеми се разпръснаха като овце, които бягат от стадото. Кимнах.

- Хубаво, защото обикновено изпращам студентите си да спят, след като съм говорила известно време, а не преди да съм започнала.

Присъстващите се засмяха учтиво.

- Да... съжалявам - колебливо отговорих аз.