Джос Стърлинг - Феникс

- Еднорог знае, но не вдигна шум. Не казах нищо на Пророка, защото той не повдигна въпроса.

Тони се почеса по брадичката и кимна доволно.

- Добре. Всичко е уредено и с Шон. Той няма да каже какво е станало на обекта. Само се погрижи утре да се върнеш с богата плячка.

- Добре.

Той се усмихна.

- Поне веднъж печели малкият човек, а?

Не бих го нарекла така, но оставих Тони да се радва на въображаемата си победа.

- Да.

- Лека нощ. - Той ми махна с ръка за довиждане и затътри крака надолу по стълбите.

Не можах да си наложа да отговоря. Нощта изобщо не беше лека. Щях да огладнея и да ожаднея, но нямаше да мога да хапна и да пия нищо. Отвратителното разкритие за баща ми обаче щеше да ме лиши от сън. Ако имах звезда, на която да си пожелая нещо, щях да поискам да не се бях раждала.

Готвех се да се оттегля в апартамента си, когато изневиделица се появи Еднорог . Дръпна ме, притисна ме до стената и ме стисна за гърлото.

- За какво говореше Тони?

- Че не са ме наказали много строго... и че са ми дали втори шанс - отвърнах, твърде ужасена, за да се съпротивлявам. Това се превръщаше във втория най-лош ден в живота ми. Първият беше, когато почина мама.

Еднорог се наведе и ме сграбчи още по-силно.

- Пророка все още ли иска да обереш онова момче?

- Да. - Затворих очи от болка. Имаше ли сантиметър от тялото ми, който тази вечер щеше да завърши без болка?

- Защо?

Откъде можех да знам? Но Еднорог , всъщност, не говореше на мен и въпросът му остана без отговор.

- Тони те е пуснал да влезеш. Вече му бях казала това.

- Да.

- Държиш ли на Тони? Подвеждащ въпрос. Отговорих, като повдигнах рамене.

- Знам, че държиш. Ако искаш Тони да не се забърква в това, донеси първо на мен онова, което откраднеш от момчето. Преди да го занесеш на Пророка.

Правилата не бяха такива. Трябваше да предаваме всичко публично на събирането, а не да разменяме неща зад гърба на Пророка.

Изражението ми сигурно подсказа на Еднорог , че не съм доволна от предложението. Той отново ме стисна за гърлото, засилвайки болката.

- Толкова малко ли означава Тони за теб? Мислех, че ти е приятел. -Еднорог произнесе думата така, сякаш беше синоним на „хлебарка”.

- Добре, ще намеря първо теб. Само не прави нищо на Тони, чу ли?

Той вдигна ръка и се усмихна.

- Сякаш бих му направил нещо.

Проникването в двора на колежа „Куин Мери” беше много по-лесно, отколкото очаквах. Бях на годините на студентите и бях положила усилия да изглеждам като една от тях, екипирана с няколко брошури от фоайето, затова никой не се усъмни в мен, когато минах през вратите.

- Мога ли да ти помогна с нещо? - попита жената на рецепцията, когато

се приближих до нея. Надявах се, че тя няма да забележи сенките под очите ми, нито безпокойството ми, и и се усмихнах. Пред нея по азбучен ред бяха наредени папки и пластмасови пропуски. Плъзнах поглед по колекцията и се спрях на „Ан Питърс”. Хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че зад мен няма никой, който може да ме издаде.

- Здравейте. Аз съм Ан Питърс.

Жената също ми се усмихна сърдечно и ми даде пропуска и материалите за конференцията, без да пророни нито дума повече. Пък и от друга страна, кой нормален човек би отишъл непоканен на лекция на тема „Моделиране на климатичните промени”? Сподавих смеха си, като си представих група зубрачи, които дефилират по подиума на модно ревю, издокарани с дъждобрани и слънчеви очила.

- Първата сесия започва чак след час, но може да отидеш в кафенето или да разгледаш изложбата в библиотеката на колежа.

- Добре. Благодаря. - Харесвах библиотеките. Те бяха убежище за мен. Пъхнах под мишница материалите и забързах в посоката, която ми показа жената. Надявах се, че тя няма да запомни, че съм взела пропуска на Ан Питърс, и че ще припише липсата му на грешка, но за всеки случай промених външността си. Вмъкнах се в тоалетната и завързах косата си с отвратителен кафяв шал. След това си сложих любимите очила със стъкла без диоптър и с дебели черни рамки, които ми придаваха ученолюбив вид. Бях се погрижила да изглеждам съвсем различно от предишния ден, като бях облякла бяла риза с дълги ръкави, плетена вълнена жилетка и старомодна пола. Бях махнала обеците си и обувките с дебели подметки допълваха катастрофалния за модата ми вид. Обърнах с гръб пропуска, защото не исках да срещна истинската Ан Питърс с нейното име на врата ми като албатрос. На празното място написах „Уенди Бари”, първото име, което ми хрумна. Погледнах се в огледалото. Можеше да мина за съвсем друГчовек - Уенди, грозната сестра на Пепеляшка, която е загубила пантофката си.