Джос Стърлинг - Феникс

Той пльосна дебелия си задник в средата на средния диван. Мястото вече беше вдлъбнато по очертанията му, тъй като седеше там през по- голямата част на деня. Пророка размаха пръсти -знак, че трябва да се приближа.

- Феникс, обясни.

Застанах пред него, като спрях до пухкавия бял килим, защото се страхувах, че ще го изцапам, ако стъпя върху него, и ще засиля желанието на Пророка да ме накаже. Историята ми прозвуча неубедително дори в моите уши, докато отново я разказвах забързано. Дракон стоеше зад Пророка и съдейки по мрачното му изражение, не мислеше, че нещата се развиват добре.

Бях стигнала до жалкия завършек, когато Пророка вдигна пръст.

- Видя ли момчето, от което ти казах да откраднеш?

Предишния ден ми бяха дали снимка на мишената, копие от фотографията в паспорта му.

- Да, от разстояние. Лесно го забелязах. Видях го... - опитвах се да измисля правдоподобно място, - да влиза в зала за лекции заедно с другите. Той е висок.

- И мислиш, че можеш да свършиш работата утре? Да вземеш ценностите му, както те помолих?

Не, защото нещата му вече бяха купчина разтопени интегрални платки.

- Сигурна съм.

„Сериозно!” Пророка беше превключил на телепатия. Мразех да усещам, че се промъква в съзнанието ми.

„Да, сигурна съм.” Отговорих по същия начин, опитвайки се да съсредоточа мислите си върху думата „татко”.

Той се усмихна отново и ми направи знак да се приближа още. Приех го като покана да изцапам килима с краката си. Пророка посочи място непосредствено пред него и зачака. Сега пък какво искаше?

Погледнах Дракон, който ми правеше знаци да коленича. Коленете ми се огънаха и аз се спуснах на пода в краката на Пророка. Отрупаната му с пръстени ръка погали главата ми.

- Много приличаш на Сейди, когато тя беше на твоите години. Скоро ще трябва да ти намеря партньор в Общността - някой достоен да се свърже с моята кръв.

По гърба ми полазиха ледени тръпки. Не исках да го чувам да си спомня за майка ми, нито плановете му за бъдещето ми.

- Питах се кога ще осъзнаеш връзката си с мен. Майка ти напълни главата ти с куп лъжи и ти отне повече време да се вразумиш. Мисля, че е крайно време да се присъединиш към Еднорог и Дракон като част от династията ми. - Той млъкна. Явно очакваше да запълня паузата с разточителни благодарности, когато всъщност ми се искаше да избягам на километър в противоположната посока.

- Аз. ами. не знам какво да кажа. - Това поне беше вярно.

Пророка хвана брадичката ми и я стисна прекалено силно.

- Вземи нещата на американското момче, Феникс. Трябват ми. И после ще се погрижим за бъдещето ти.

Все още ли имах бъдеще?

- Ще го направя, обещавам.

Той ме пусна и аз погрешно изтълкувах това като сигнал да стана.

- Почакай. Наказанието ти.

Отново паднах на колене. В стаята настъпи тишина. Жените на диваните не смееха да помръднат. Ледът вече не потракваше в чашите с коктейлите им.

В мозъка ми се промъкна червейче, което започна да изписва със слуз посланието си в съзнанието ми.

„Няма да ядеш и да пиеш, докато не изпълниш задачата. Няма да можеш.” Пророка изговаряше думите, докато ги запечатваше в ума ми по телепатичен път.

Дракон изпусна затаения си дъх, очевидно опасявайки се от нещо далеч по-лошо. Жените се отпуснаха. Едната си взе маслина от стъклената масичка.

Пророка ме пусна.

- Разбра ли, Феникс?

Кимнах, допряла ръка до гърлото си. Вече чувствах отвращение от мисълта да изпия нещо, внушена в съзнанието ми от дарбата му.

- Тогава утре по-добре започни рано. Не би искала да пропуснеш закуската, нали? - Пророка се засмя и грамадните гънки на корема му се разтресоха като малък остров, на който става земетресение. - Тръгвай, цвете мое. - Той погледна тъмния екран зад мен и телевизорът се включи.

Изправих се и бързо излязох от стаята, оставяйки Пророка заобиколен от приятелите му. Не беше необходимо да съм гений, за да се досетя, че онези, които нямаха кръвна връзка, се състезаваха за позиция, за да спечелят шанса да бъдат партньорът, който Пророка щеше да избере за мен, още един съперник, за когото трябваше да се тревожат Еднорог и Дракон. Моите двама „братя” нямаше да бъдат приятели в тази схема.

Тони се спотайваше в сенките на площадката на стълбището, осмелил се да се качи на петия етаж, когато трябваше да си стои в мазето.

- Наред ли е всичко, Фей? Кимнах, въпреки че трябваше да поклатя глава, ако бях искрена. Нямах ДНК-та на онзи зъл човек, нали?

- Каза ли му за мен? - Аха, ето защо беше дошъл.