Джос Стърлинг - Феникс

- Хмм. - Ето колко знаеше той за онези от нас на отдалечени места на географската карта.

- Но ти знаеш разни неща. Чела си „Питър Пан”.

- „И Уенди”. Не съм казала, че не съм ходила на уроци. Можеш да научиш много, ако искаш.

- Ако жадуваш за знания и отчаяно искаш да се присъединиш към нормалния свят. Преди да умре, мама ме научи на основните неща. След това, ако свършех работата си за деня, отивах в детския отдел на градската библиотека, използвах дарбата си да замразя във времето служителките, за да се вмъкна вътре, и прочитах всички книги на лавиците. Напоследък влизам в отдела за възрастни, без никой да поставя под съмнение правото ми да бъда там. По този начин напълних главата си с голямо количество хаотични знания.

- Предполагам, че можеш. - Айвс пъхна ключа в ключалката на последната врата в коридора и влязохме. Апартаментът беше едно от онези места, целите в бяло, които изглеждат добре в списанията, но сигурно беше ужасно да живееш там - бял килим, бели мебели, черни осветителни тела с африканска дърворезба и скъпа музикална уредба. - Хей, Хавиер, дойдохме!

Фактът, че той знаеше, че брат му вече е там, предполагаше, че е разтоварил с него телепатично, откакто бяхме влезли в обхвата му. Хавиер излезе от стаята вдясно, бършейки ръцете си с черна хавлия. Приликата с брат му беше очевидна, макар че имаше по-дълга коса, до раменете, сресана небрежно като на сърфист, от спретнатата, късо подстригана коса на Айвс. Освен това беше по-слаб, по-висок и с дълги крака като леопард. Изобщо не приличаше на зубрач, но аз не допуснах грешката да подценя интелигентността му. Почувствах, че съм притисната между двама много умни и страховити саванти.

- Здравей, Фей. Вече съм тук. Доведи пациентката, сестро.

- Казал си му за мен? - изсъсках и отказах да вляза в банята, докато не разберях точно в какво се забърквам.

- Само името ти и че си се изгорила в един от огньовете ми. - Айвс нежно ме бутна по гърба.

- Не исках да го разсейвам с останалото, докато не види ръката ти. Нека не караме доктора да чака.

Хавиер беше сложил високо столче пред умивалника, за да седна. Айвс застана до рамото ми, а брат му внимателно надигна ръкава ми и махна превръзката. Не каза нищо няколко минути, докато обръщаше ръката ми насам-натам и оглеждаше грозния жълто-бял мехур на дланта ми.

- Мислех, че си пораснал и вече не си играеш с огъня, Айвс.

- Не ми го натяквай. Знаеш, че се опитвам. - Айвс отново започна да се ядосва.

- Това нещо трябва да се лекува в болница. - Хавиер погледна гневно брат си.

- Тя не иска да ходи на лекар.

Гневният поглед се насочи към мен.

- Голяма си глупачка, да знаеш. Мога да ти помогна, но не виждам колко дълбоко е изгарянето. Боли ли те? - Докосването му беше успокояващо.

Прехапах устни и кимнах.

- Не ме разбирай погрешно, но така е добре. - Хавиер ми намигна, омекотявайки забележката за глупачката. - Ако е дълбоко, тогава липсата на болка е сигнал за опасност. - Той сложи ръката си върху моята. Не вярвах на действията му и потърсих мисловните му схеми. Видях, че се променят в успокояващо синьо. В мислите му съзрях ръката си - пласт по пласт, кост, нерви, мускули и кожа, досущ илюстрация в „Анатомията на Грей”. Хавиер наистина се опитваше да ме излекува. Запитах се какво ли ще ми струва това.

Айвс се движеше безшумно зад нас. Измънка, че ще ни донесе нещо за пиене и ще направи сандвичи, и отиде в кухнята. Спокойствието след суматохата през последните двайсет и четири часа беше желан оазис. Почувствах, че напрежението ми размотава пипалата си около мен, все едно изваждам боядисана тениска от прането и откривам нови шарки на повърхността и. Имах сродна душа. Бях изпаднала в такава паника, че съм я намерила, че бях престанала да разсъждавам. Държах се като болен от чума човек, който се мъчи да се изолира от здравите хора. Вероятно все още беше правилно да постъпя така, но трябваше да го обмисля по-бавно и да реша кой е най-добрият следващ ход. Бях прекарала с Айвс само час и нещо, но вече се чувствах добре с него и той ми липсваше, въпреки че беше в кухнята. Дразнеше ме страшно много, но това някак ми харесваше. Между нас прелитаха искри на привличане, макар че си крещяхме. Може би още повече тогава.

- По-добре ли се чувстваш? - Хавиер пусна ръката ми.

Мехурът беше спаднал и се бе сплескал върху новата кожа, която се образуваше отдолу. Зачервяването беше избледняло. Свих пръсти и установих, че болката, която изпитвах от вчера, е преминала.