Джос Стърлинг - Кристал

Сега, когато имам Хав, разбирам. Извинявай, че ти бях толкова... ядосана.

Тя гушна Робин до гърдите си и ритмично взе да го потупва по гърба.

- Лошите ми години не дойдоха в добро време за теб. Разбирам това. Искаше ми се да не беше ставало така и Чарлс да е тук, за да види всичките ни прекрасни деца. Щях да се чувствам по-виновна, но както каза Карла тази сутрин: удържала си пълна победа, затова ще ти кажа само: Обичам те.

- Да, това ще свърши работа. Толкова се радвам, че вече не съм издънката на семейството.

Тя се засмя.

- О, момичето ми, дай си време. Ще правиш още грешки занапред. Независимо че остаряваме, всички продължаваме да грешим. Та кой друг да го знае, ако не аз.

- Обичам те, мамо - прегърнах и нея, и бебето, и всичко.

Тя ме гушна на свой ред.

- Обичам те, малкото ми момиче.

Дойде и денят на сватбата и всички мъже бяха изпъдени от жилището ни, докато булката се приготвяше. Лили помагаше с роклята, а майка ми и Карла им помагаха. Затова и успях да открия малко спокойствие в кухнята със Скай и Феникс. Прегледах сутрешната поща, като отделях на една страна поздравителните картички за Даймънд и Трейс. Вече бяхме получили и първия сватбен подарък - новината, че контесата се е отказала от обвиненията си срещу братята Бенедикт.

Отворих едно писмо, адресирано до мен - дебел, кремав плик с пощенска марка от Ню Йорк. Ченето ми увисна.

- Какво има? - попита ме Феникс.

Подадох й писмото. Скай се приближи и зачете през рамото й

- О, божичко! „Елит Модълс“ иска да работиш за тях! - Скай се засмя нервно. - Леле! Три седмици на Карибите за фотосесия на лятната мода.

- Явно са взели насериозно слуха за мен и Стив. Изглежда, не разбират, че нямам никакъв опит.

Феникс ми върна писмото.

Какво ще правиш?

Прокарах пръсти по писмото, почти без да го докосвам. Това беше моята мимолетна мечта, но отговорът беше ясен.

- Излизат ми лунички. Мразя диетите. Не мога да ходя на високи токчета. - Хвърлих писмото настрани, за да напиша учтив отказа по-късно.

- Е? - усмихна ми се Феникс, предоволна от решението ми.

- Светът може да мине без още един модел, но не и без търсач на души. А и си мислех, че ще се установя някъде близо до медицинския университет на Хав. Може да се запиша на някой и друг курс за дизайнери, докато още не ми е минало. Обичам да правя дрехи повече, отколкото да ги нося.

- Дано тогава да избере Колорадо! - викна Скай.

- Ей, не! Калифорния! - Феникс махна с ръка пред идеята той да учи в Скалистите планини - Сан Франциско е най-доброто място за живеене.

Разчистих пощата.

- Ако трябва да съм честна, не ме интересува дори да избере Затънтензвил, Айдахо.

- Ау, колко мило!

Помислих отново.

- Всъщност, може би ме интересува дали ще е Затънтензвил.

Скай се засмя.

- Кристал, като гледам дрехите в гардероба на Хав, наистина ли си мислиш, че би избрал Затънтензвил?

- Не. По-скоро Манхатън или Лондон. - Феникс също беше развеселена. - Странното е, че Айвс ми каза, че Хав изчаквал с плановете си, за да чуе ти какво искаш.

Скай обви ръцете си около тялото.

- Толкова сте сладки. Много се радвам за вас. Не е тайна за никого в семейството, че всички имат слабост към Хав, защото той, е, просто защото е Хав.

Ухилих се. Да, Хав си беше Хав, неповторим и точно по предписанията на доктора.

Булката сияеше в бяла дантела върху сатенена рокля. Младоженецът беше елегантен в сутрешния си костюм. Кумът (Виктор) беше опасно впечатляващ в сиво. Шаферките и шаферите изглеждаха измамно ангелски в жълто и бяло.

Хав, който слушаше вътрешния ми коментар, докато гледахме как младоженците вървяха по пътеката, се наведе към мен.

- Забрави да добавиш, че кумата също не изглежда зле в кремавата си рокля. Дизайнът твой ли е?

Кимнах.

- И ти не изглеждаш чак толкова ужасно в костюма си.

- Сладкишче, кажи истината такава, каквато е. Да вървим ли?

Взех ръката му и двамата тръгнахме след родителите. Не можех да устоя на любопитството, затова за миг надзърнах в Уриел - не беше обстойно разглеждане, само колкото да доловя основното.

- Интересно. Южна Африка - измърморих аз.

Хав се усмихна на изненаданото изражение на брат си, когато Уриел усети дарбата ми леко да го докосва.

- Вярно ли е?

Насочих вниманието си към Уил.

- Виждам... ливади с лалета. Вятърни мелници с мишки в тях.

Изобщо не се изненадвам - прошепна ми Хав.

О, знаеш ли онази детска песничка? Хайде да му купим билет за Амстердам.