Джос Стърлинг - Кристал

Болеше. Все едно да летиш през отломъци с остри като бръснач ръбове. Болката не остана отвън, а премина със свистене през тялото ми и подпали нервите ми

Трябва да спреш. Т ова беше Хав.

Не, мога да се справя.

Когато отново влязох в атмосферата й, сякаш пламнах в огън. Хав сложи ръката си на врата ми и се опита да ме охлади със силата си. Това ми помогна малко, колкото да разчистя място в съзнанието си и да продължа напред.

Кристал, сигурна ли си, че знаеш какво правиш? Попита Сол. Той се беше опитал да стои настрана, но аз усетих, че не му беше никак леко да ме остави да се изложа на опасност.

Имам предчувствие. Време е да му се доверя. Контесата се беше мъчила винаги да подреди необшитите краища. Аз щях да разбъркам всичко отново. Улових потоците на съзнанието на Даймънд и дръпнах в посока към Трейс. Беше като да се опиташ да се държиш за метеорен дъжд.

Готово! Окуражи ме Трейс.

Температурата ти е много висока! Предупреди ме Хав.

Издърпах връзката с все сила от изкуствената, стегната орбита, изтъкана от контесата, с надеждата, че Трейс ще я улови, и се насочих право към Карла. Този път действах без колебание - гмурнах се право вътре, грабнах една шепа от нещото, което беше тя, и го метнах към Сол.

Носът ти тече. Тонът на Хав беше настоятелен. Трябва да спреш.

Не сега.

Сега Феникс. Тя се опитваше да ми помогне. Усещах как търси спомени за Айвс, за които да се уловя, скорошните им моменти, когато той я беше успокоявал и й беше давал утеха след травмата. Тя използва силата си, за да спре времето, така че те изскочиха от вихрушката от веществото в ума й.

Да, това е от помощ! Поощрих я аз. Този път беше по-лесно да уловя една нишка и да я изтегля. На всяка крачка от пътя Айвс ме следваше като сянка и чакаше да я улови.

Кристал, трябва да спреш! Върни се! Ще довършиш после! Хав целият се тресеше от страх. Усетих как сложи една кърпичка на носа ми, а сетне попи ъгълчетата на очите ми.

Моля те. Зовът на Зед пресече призива на Хав. Той беше така търпелив, помогна на другите и държа връзката ни заедно. Не можех да се откажа сега.

Ред е на Скай

Тя последва примера на Феникс и използва дарбата си, за да натисне с все сила спирачките на своя материал, който се въртеше в орбита. Видях смътната връзка към Зед да се развява с вече свободен край, който да уловя, и лумнал ярко, за да привлече вниманието. Плъзнах се напред, но усетих, че силата на въображаемите ускорители на ракетата ми намалява. Не бях сигурна дали направих достатъчно. Боях се, че мога да й навредя повече, ако връзката паднеше и се заплетеше отново.

Тук съм. Хванах я. Зед някакси беше успял да долети при мен и да я вземе от хватката ми. Не видях, но усетих пулса на силата, който пътуваше надолу по връзката. Веригата беше поправена; електричеството на връзката им сега отново течеше с високо напрежение.

Прибирам се, казах на Хав. Но не можах. Не можех да спра да се отдалечавам навън, далеч от съзнанията, които бях посетила. Без сила, аз падах свободно в пространството, а инерцията ме отвеждаше към чернотата.

Хав!

Държа те! Няма да те пусна.

И тогава разбрах, че не бях сама в бездната на ума - той винаги е бил там и щеше да ме отведе у дома.

Какъв беше онзи израз, който казваха по телевизията? Не правете това вкъщи. Тези думи се въртяха в главата ми, когато се върнах в съзнание. Бях в леглото си. По дългите, ниски снопове лъчи навън личеше, че бях пропуснала няколко часа.

- Хав?

- Той... ъ... излезе. - Даймънд седеше до мен. Тя отмести един кичур коса от лицето ми. - Ето. -Подаде ми мокра кърпа.

- Какво? Защо?

- Претовари се. Потече ти малко кръв от носа и от очите.

- Гадно. - Почистих последните следи.

- Хав казва, че иначе си добре. Нареди да си почиваш.

- Но не остана при мен, така ли? - Трудно ми беше да повярвам, че е излязъл да разгледа забележителностите, докато аз лежа в безсъзнание.

- Каза, че имал нужда да се успокои. Беше бесен, че всички сме позволили да стигнеш чак дотам. Това момче сигурно щеше да те спре дори ако си беше счупила само нокътя.

Изборът си е мой, само мой.

Даймънд се наведе над мен и прошепна.

- Да си остане между нас - позволих му да си изкара яда на братята си.

Усмихнах се.

- Май си спомняш нещо. - Изведнъж осъзнах онова, което трябваше да разбера още със събуждането ми - Ей, ти пак си ти!

- Да, върнах се.

- Напълно ли? Връзката... спомените ти?

Даймънд въздъхна щастливо.

- Да, напълно. А също и другите. За известно време имах смазващо главоболие, но Хав и няколко хапчета оправиха проблема. За щастие, контесата не ми беше отнела нищо, а само беше заровила всичко надълбоко, и аз си мислех, че никога няма да си върна спомените. - Тя стисна ръката ми - Но благодарение на теб успяхме. Не знам как щяхме да.