Джос Стърлинг - Кристал

- Освен ако не съюзят силите си срещу нас - подметна Скай със стария блясък в очите си.

Всичките братя Бенедикт изстенаха в хор.

- Добре, омитам се оттук.

Вечерята е в седем. И да не забравиш - мама пристига утре - викна Даймънд.

Изглежда, това щеше да бъде едничкото свободно време, което щях да имам, за да оправя нещата между мен и Хав.

- Ще се върна, но не като Терминатора, разбира се.

Уил се засмя и аз затворих вратата.

Открих Хав седнал на стъпалата на площада Сан Марко, точно на същото място, където бяха заснели нашата сцена във филма. Сърцето ми подскочи, когато го видях на фона на часовниковата кула и залетия от водата площад. Сградите се отразяваха в придошлата с прилива вода като в огледало, но аз се досещах, че той не разглеждаше своето отражение там. Мислите му бяха обърнати навътре. Ръцете му висяха отпуснати на коленете, главата му беше сведена. Седнах до него.

- Здрасти - казах му тихо.

- Здрасти. - Той вдигна топлите си очи, но не ме поздрави с усмивка.

- Какво има?

- Просто... опитвам се да разбера какво стана. Ти не искаше да спреш.

- Знам.

- Помислих си, че ще получиш аневризъм на мозъка или нещо такова.

- Добре съм.

- Да. Трябваше да закърпя няколко спукани кръвоносни съда. Знаеше ли?

Ох! Докоснах челото си.

- Не знаех. Благодаря ти.

Група туристи мина зад нас, а водачът им размахваше един червен парцал на пръчката си като играчка, с която дразниш котки. Писаните му го последваха с подскоци, но вместо камбанки на вратовете им имаше фотоапарати.

- Седях тук и си мислех, че ти ме постави в позицията на някой, свързан с войник във военна зона. Не ми се искаше да те пращам в битка, но знам, че трябваше да отидеш.

Почувствах облекчение, че не ме винеше.

- Благодаря ти. Дарбата ми... няма винаги да е така, когато я използвам.

Той изпухтя скептично.

- В момента се уча как да се движа. Следващия път ще се постарая да не влагам толкова много от себе си на фронта.

- Значи ще има и следващ път, така ли?

Потропах с крака по стъ палото.

- Да. Обещах на Алберто, иконома, че ще се върна и ще опитам да направя нещо за него и хората му.

- Кога?

- Утре.

- Боже, Кристал! Не знам дали сърцето ми може да понесе отново това.

- Да не би да искаш да наруша обещанието си към тях?

- Не. И това е най-ужасното нещо - аз заставам зад теб на сто процента. Просто не ми харесва.

В такъв случай всичко беше наред. Опрях се на него.

- Искаш ли съвета ми? Недей да вървиш зад мен.

- Хубаво правило. Да не говорим, че гледката оттам не е кой знае каква.

Усмихнах му се широко.

Върви до мен. Явно ще имам нужда от теб да ме закърпваш.

- Виждам, че няма да стоя без работа, когато имаш тази склонност да се втурваш напред и да се забъркваш във всякакви каши.

Вдигнах едната му ръка и я провесих през коляното ми

- Считай, че си нает на пълен работен ден.

Известно време стояхме и се наслаждавахме как слънцето оцветяваше древните камъни в руменорозово. Градът беше вълшебен, изгладен като сложен механизъм на стар часовник за украса, който е излязъл от мода, но все още тиктака. Докато времето му изтече.

- Колко любовници са седели тук? А, как мислиш? - попита той и посочи с ръка площада с потъналия вход към базиликата, Двореца на Дожите и редиците от чакащи гондоли, които подскачаха в залива.

- Прекалено много. Има опасност да се превърнем в клише.

- Аз нямам нищо против. А ти?

- Ни най-малко.

Той взе студената ми ръка в топлата си длан

- Братята ти се безпокоят, че ще скалъпим обединен фронт и ще обърнем срещу тях закачките си.

- Плана си го бива.

- Но аз те проумях, Хав Бенедикт!

Той изви вежди.

- Толкова ли е просто да ме прозре човек?

- Лесно е за твоята сродна душа. Създал си за себе си роля в семейството на шут, но колкото и да е странно ти..

Той се усмихна.

Мен ли наричаш странен?

- Щом мислиш, че ти пасва... но както казвах, колкото и да е странно, ти си един от най-задълбочените мислители, а също и най-състрадателният. Използваш хумора както Даймънд използва миротворчеството, за да намалиш напрежението, да излекуваш, ако можеш.

Веселостта се стопи от лицето му, за да отстъпи място на нещо, което приличаше на болезнена ранимост.

- Може и да е така. Не съм мислил много за това. Но аз друго не мога да правя.

- Но така можеш да прекалиш с шегите.

- Искаш да кажеш, че не съм съвършен ли? - той не звучеше обиден, а облекчен.

- Точно. Понякога комедията спира и хората разбират, че си раним като всеки друг с по-сериозен нрав. Няма да ти е лесно да бъдеш моята сродна душа, нали?