Джос Стърлинг - Кристал

Алберто слезе до стълбите да ни отвори

- Ако обичате, последвайте ме. Не знаехме дали ще се върнете.

- Обещах ви и ето ме тук.

За първи път поглеждах на дневна светлина зад стените на оградата. Къщата беше в по -окаян вид, отколкото очаквах. Рамките на прозорците отчаяно се нуждаеха от боя; нагоре по стените пълзяха цепнатини и съвсем подхождаха на жената в нея.

- Как е контесата?

Не е добре, синьорина. Болна е. Няма да ни безпокои.

Преведох сведенията на Хав.

- Мислиш ли, че съм я наранила в стълкновението между умовете ни?

Хав се въздържа да ми напомни, че тя беше започнала нападението и сама си е виновна.

- Ще я погледна, ако ми позволи.

Прислугата се беше събрала в просторната кухня на имението - шестима мъже, като се почнеше от Алберто и се стигнеше до лодкаря. Те бяха братя и братовчеди и всички бяха близки на първия враг, Миноти Отне ми известно време да им разкажа коя съм и защо бях дошла. За щастие, във вцепененото състояние на умовете им реакциите им бяха мълчаливи - никой не изпадна в ярост, никой не се втурна към спалнята на конгесата, за да си отмъсти. Преобладаваше настроението на тъга и недоумение защо някой би им причинявал това години наред.

Сега вече знаех как да подхвана мисловния й заглушител, за да го разплета. Помолих мъжете от прислугата да използват дарбите си, за да ми помогнат да изкарам на бял свят истинските им самоличности от подредбата на контесата. Но за мен това беше нова територия, тъй като нямаше сродни души, които да завършат процеса.

Алберто, когото бяха избрали за свой говорител, се изправи пред мъжете.

- Знаете ли какво ще преживеем?

Поклатих глава.

- Предполагам, че ще е страшно. Вие сте свикнали да бъдете държани в определени граници в начина ви на мислене. Няма да предприема нищо, ако предпочитате да останете така, както сте.

- Никой от нас не желае това. Обсъдихме го вече и приемаме риска.

- Добре, хайде да опитаме.

Беше по-просто, отколкото си го представях. За да изкорени връзката у Даймънд, Карла, Скай и Феникс с техните сродни души, контесата беше проявила жестокост. Колкото до мъжете тук, тях тя просто ги е приспивала с леки допири на силата си, като е подгъвала изскачащите връзки обратно в схемата и ги е подрязвала като плета в градината. Когато свърших и с последния, не се наложи Хав да облекчава дори главоболието ми.

- Как се чувствате? - попитах ги. Промяната не беше така внезапна, по-скоро приличаше на постепенно пробуждане.

Алберто седеше в едно кресло до старото кухненско огнище.

- Чувствам се объркан. - Той се смръщи като човек, надушил лоша миризма. - И ядосан.

Даймънд пристъпи напред и прояви дарбата си.

- От дълги години вие служите вярно на една много тъжна, възрастна дама. Можете да мислите с гордост върху отличната ви служебна характеристика, дори това да ви е било наложено насила. Сега можете да изберете нов живот.

- Не трябва ли да я накараме да си плати за онова, което ни е сторила? - попита лодкарят.

- Струва ми се, синьор - възрази Даймънд, - че от деня, в който баща ви е отнел живота на съпруга й, тя не е спряла да плаща тежка дан. Какво добро би донесло отмъщението, освен да продължи враждата между семействата ви, която не е трябвало да започва?

Мъжът погледна Даймънд замислено, а после кимна.

- Да, имате право. - Той потърка китките си, сякаш тъкмо му бяха свалили оковите. - Но вече не й дължа нищо. Тръгвам си. Някой друг ще ме последва ли?

Хорът от гласове ми подсказа, че контесата съвсем скоро ще има нужда от нова прислуга. Единствено Алберто сякаш се колебаеше. Но според мен, той нямаше защо да се чувства отговорен за някой, който е парализирал живота му толкова дълго.

- Върви - подканих го аз. - Ще имам грижата някой да дойде да я наглежда. Тя все още има приятели в града. Свещеникът ще измисли нещо, когато му съобщя.

- И какво ще му съобщите, синьорина? Той няма да ви повярва каква е. - Приветствах искрата хумор в очите на Алберто. Истинският човек бавно се изправяше на крака.

- Спорили сте за заплатата, разбира се, и всички сте си тръгнали в знак на солидарност. Това на никого не би се сторило необичайно.

- Благодаря ви. За всичко. - Той замълча. - А ако ви помоля да намерите нашите сродни души, ще го направите ли? Макар и след всичко, което причинихме на семейството ви?

Предполагах, че това беше първата от много подобни молби.

- Разбира се. И още нещо: вие не сте сторили нищо, за което да се извинявате - ние разбираме, че не сте били отговорни за действията си. Знаете къде да ме откриете. - Това беше най-малкото, което можех да сторя за хората, които бяха станали най- голямата жертва на лудостта на контесата.