Джос Стърлинг - Кристал

Хав взе ръката ми

- Да вървим да видим как е контесата. Трябваш ми, за да превеждаш.

Открихме я да седи в леглото си и да се взира с празен поглед в прозореца. Колоните на балдахиновото й легло бяха богато украсени с дърворезба и имаше прашни драперии. Завесите на прозорците бяха от избледняла пурпурна коприна. Когато влязохме, очите й се стрелнаха към вратата, а после се върнаха към гледката отсреща с часовниковата кула на площада Сан Марко.

- А, ти си била! Дойде да ме молиш за помощ, а?

Проследих погледа й Върху масичката с дантелата край прозореца бяха наредени снимки на нея и съпруга й в по-щастливи времена. В ръката си държеше медальон, а златната му верижка беше се разляла по завивката. Вероятно в него имаше още един спомен от него.

- Да, аз съм. Това е Хав Бенедикт - все още не сте се запознали, както му е редът. - Проверих дали има вода в каната до леглото й - Имате ли нужда от нещо?

- Няма да ти помогна. Няма да разваля стореното от мен. Не мога да го разваля, затова... затова няма да съжалявам.

- Не очаквам от вас да съжалявате. Аз успях сама да разваля стореното.

- Успяла си? - Тя се извърна към мен.

- Не беше лесно.

- Аз мислех, че е невъзможно. Винаги съм мислела, че е твърде късно да обърна назад нещата, след като веднъж бях започнала.

- Не беше късно. Освободих също така и умовете на прислугата ви.

Тя потъна обратно във възглавниците; лицето й беше сиво на фона на бялото.

- Може би е дошло времето. Да очаквам ли да ме убият в леглото?

- Много отдавна е дошло. И не, те не търсят разплата. - Налях й чаша вода. - Не е трябвало никога да правите онова, което сте направили.

Хав се приближи до леглото. Тя се сви, сякаш очакваше удар.

Той протегна ръка.

- Ще позволите ли?

- Хав е лечител. Няма да ви нарани.

Тя приближи едва доловимо ръката си, което той взе за позволение. Той затвори очи и я прегледа с дарбата си.

- Няма ви нищо, особено при вашата възраст. Мисля, контесо, че просто сте уморена - рече й той.

- Да, уморена съм - тя издърпа ръката си. - От живота. От всичко.

Уморена и самотна, помислих си аз.

- Да изпратя ли някого да ви ввди?

- Няма кого да изпратиш. Синът ми е в затвора.

- Ами семейството му?

- Те не дават пукната пара за мен. Гледат само как да наследят парите ми

- Ще помоля свещеника да дойде да поседи при вас.

Тя кимна.

- Да, помоли отец Николо да дойде.

Нямаше какво друго да направим за нея. Гласът й преливаше от отчаяние, но тя сама си беше причинила всичко, което беше още по-тъжно.

Хав ме последва.

- Странно е, че стълкновението ни завършва с моето съчувствие към нея.

- Да, и аз изпитвам същото. Може би ще успея да уредя среща със сина й. Може да поговоря с него и да го оправя.

Хав потупа с ръка по парапета.

- Отново ще се месиш, така ли?

- Да. Явно не мога да се спра.

- Това го разбирам, но мисля, че ще е по-добре, ако оставиш на нея тя да разплете ума му. Това ще й окаже благотворно въздействие.

- Прав си. - Хав имаше добър инстинкт. - Ще й предложа, когато малко се възстанови, и ще й кажа как да го направи.

Затворихме портата на старата къща и се качихме при останалите във водното такси, което чакаше. Ясно съзнавах, че отивам към апартамента в града, пълен с близките ми, а оставях сама една много тъжна, стара жена единствено в компанията на нейната горчилка. И като познавах донякъде грозните кътчета на човешката природа, мислех си, че това там можеше да съм аз, ако бях преживяла всичко, което се беше случило с нея. Дадох си клетва занапред всеки ден да благодаря за щастието, което имах, и да не приемам Хав за даденост.

И имаше един човек, на когото трябваше да се извиня, че го бях взимала за даденост. Когато се прибрах у дома, тя ме чакаше с най-малкия внук на коленете си Отначало не ме видя, затова постоях за миг, като вкусвах присъствието й сред нас, оставила настрана дълбоката мъка, за да бъде част от това семейство. Нейният избор беше толкова по-мъдър от този на контесата.

- Ей, мамо. Как си? - попитах я и я целунах нежно по бузата. Късата й черна коса беше затъкната зад едното й ухо. На ушите й искряха чифт диамантени обеци, които баща ни й беше подарил на последната им годишнина.

- О, чувствам се отлично, благодаря. Всичките ти приятели тук са толкова мили, а семейството на Трейс е просто възхитително! - Тя задундурка на коляното си бебето Робин, за да спре хленча, преди да е прераснал в рев.

В очите ми запариха сълзи.

- Татко щеше да се гордее с теб.

- О, момичето ми, колко мило, че го казваш! - Мама ме погледна сияеща. Беше разбрала какво се опитвам да й кажа.