Джос Стърлинг - Кристал

- Не, благодаря.

Контесата отпусна ръката си.

- Добре, кажи сега каква сделка предлагаш?

Поех си въздух.

- Аз съм търсач на души. Предлагам ви да намеря партньорите на сина ви и внуците ви... и вашия собствен партньор, ако го търсите... при условие че ми кажете какво сторихте на сестра ми и останалите момичета.

Като се изключи проблесналата в тъмните й очи изненада, тя почти не реагира на моето съобщение. Само допря пръстите на двете си ръце и не отвърна нищо.

Какво друго можех да й кажа?

- Разбирам, че играете тази игра, за да понесат и двете страни щета в еднакъв размер: позор за позора, загуба за загубата. Ами ако предложа награда, която да компенсира това, да не се лишават братята Бенедикт от техните сродни души, а именно: вашето семейство да спечели своите?

Зачаках.

- Ти наистина си много по-интересна, отколкото считах първоначално - рече замислено контесата. -След няколко години, когато улегнеш, можеш дори да бъдеш достойна противничка.

Не очаквах точно такъв отговор.

- Май че не ви разбирам.

- Не, не би могла. Толкова много неща не разбираш, застанала на ръба на своята дарба, като дете, потопило пръстите на краката си във водата, загледано в океана.

- Но вие навярно желаете децата и внуците ви да бъдат щастливи? Цялата тази работа беше заради сина ви... сигурна съм, че милеете за тях - а подтекстът беше: макар да си една противна стара кокошка.

Тя погали с грапавата си длан гърба на другата си ръка:

- И ти смяташ, че като намериш двойниците им, те ще бъдат щастливи?

- Да. - Надявах се тази дума да бе прозвучала повече като твърдение, отколкото като въпрос.

Тя се премести на мястото си и обърна тялото си към портрета на красив мъж, който висеше до камината. Мъжът имаше зализана назад коса и изсечени черти на лицето, като вдола от някое представление през петдесетте години на миналия век.

- Някога имах сродна душа. Моят съпруг. Той почина.

- О, съжалявам.

- Не е вярно - за първи път тя прояви истински дълбоко чувство и като стисна главичката на бастуна си, тропна с него по пода. - Не разбираш какво означава това, да изгубиш по-добрата част от себе си. Далеч по-добре е никога да не познаваш такова щастие, отколкото да живееш с липсата му в остатъка от живота си.

- Щом знаете колко е болезнено, защо тогава причинявате това на семейството ми? - не можех да разбера защо някой ще кара другите да страдат с неговата болка.

- А, момичетата не страдат - махна тя пренебрежително с ръка във въздуха. - Скъсих връзката им с партньорите им и я скътах, за да не им навреди отново. Само мъжете страдат - такова е моето отмъщение.

- Но нима не разбирате, че момичетата живеят половин живот, а дали и толкова?

- Нямаш представа - изстрелваше тя думите си към мен - каква мъка е да живееш със страстния, болезнен копнеж по нещо, което вече не притежаваш! Не знаеш в какво те превръща това.

Можех да се досетя: превръща те в озлобена душа, като тази насреща ми.

- Но защо вие трябва да избирате вместо тях?

- Глупости. Когато си търсач на души, през цялото време ти избираш вместо другите. Защо смяташ, че така им помагаш?

Това признание проеча през мен като сирена, сигнализираща за наводнение.

- Какво, да не искате да кажете, че и вие сте търсач на души? - това обясняваше толкова много неща.

- Разбира се. Само ние, търсачите, имаме власт да си играем с връзките на сродните души. Мислех си, че вече си го разбрала.

От това се почувствах ужасно невежа.

- Такава съм само от ден. Има още да се уча.

- Късметлийка си. Не си имала време да нанесеш щети с дарбата си; все още можеш да обърнеш не щата.

- Но аз искам да правя хората щастливи... цялостни - спомних си как се чувствах, когато бях при Хав. Дори караниците с него бяха много по-, как да кажа, цветни от черно-белите чувства, които хранех към други момчета. Не можех, нямаше да се откажа от това.

- И какво ще направиш, когато някой савант дойде при теб за помощ, а се окаже, че той няма сродна душа, защото тя е починала при злополука, от болест или във война? Това не е абстрактен въпрос - такива неща се случват.

- Не знам.

- Или когато сродната душа е претърпяла поражения вследствие на възпитанието си, или може би страда от някаква душевна болест, което означава, че с нея е невъзможно и дори опасно да се живее? Би ли свързала с окови такива двама души до края на живота им?

- Аз... не съм сигурна. Моя работа ли е да решавам какво прави един савант с откритието?

- Щом отваряш вратата, значи носиш отговорност за това, което влиза през нея. Имаш ли смелост да се изправиш пред такова нещо? Ти си мислиш, че ще сбъдваш мечти, а може би само ще докараш един кошмар?