Джос Стърлинг - Кристал

Отметнах завивките, навлякох си анцуга и пуловера и се изнизах от стаята. Хав действително щеше да ме убие, ако разбереше какво съм намислила. Поемах огромен риск, но нямаше да мога да се погледна, ако продължавах да стоя със скръстени ръце и да не помагам на момичетата и на техните сродни души, не и когато знаех какво да направя.

Докато вървях към входната врата, едва не се спънах в Бароци и не паднах върху канапето.

- Да не отиваш някъде? - попита ме Феникс. Тя седеше до прозореца и гледаше как играят лунните сенки по градинската стена.

- Изплаши ме! - казах аз и потупах гърлото си. - Ще пусна котката навън. Няма да се бавя. Не стой будна да ме чакаш.

Това, че обяснението ми не усъмни изобщо Феникс, показваше колко далеч бе тя от нормалното си състояние.

- Добре.

Спрях се на вратата:

- Феникс, защо си тук, а не при Айвс в хотела?

Тя сви рамене на една страна:

- Просто не се чувствах добре.

Това окончателно ме убеди. Непоносима ми беше мисълта, че Айвс седи в хотелската си стая сам и силно страда без жена си.

- Можеш да останеш колкото пожелаеш, Феникс - казах аз и си нахлузих ботушите. - Ще се видим призори.

На пристана при моста „Академия“ намерих един говдолиер, който свършваше работния си ден. Той беше дебел мъж с бузесто лице и приличаше на изморен херувим. Тъкмо се стягаше да си ходи и прибираше тлъстия бакшиш от последните влюбени, които бе превозил. Прехвърляше принадлежностите си от лъскавата говдола в една мръсна лодка, с която щеше да се прибере у дома.

Колко ще струва да ме закарате до острова на контеса Николета? - попитах аз.

- Сто евро - отговори небрежно той, застанал най-отзад на подскачащата си лодка, приличен на ездач, който е възседнал неоседлан галопиращ кон.

Изсумтях.

- Аз да не съм вчерашна. Погледнете ме, не съм туристка, а и вие сигурно се прибирате в Гвидека, така че няма да се отклоните много от пътя си.

Той ме огледа от главата до петите. За разлика от следобеда, когато стоях пред камерите, сега бях облякла най- удобните си широки дрехи.

- Защо отиваш там толкова късно?

- Неотложно събрание на персонала. Сигурно сте чули слуховете за проблемите на контесата.

Той се ухили:

- Да. Странна женица. Никога не съм я харесвал. Май че този път наистина е преминала границата. На каква служба си при нея?

- Работя за главния й готвач - отвърнах аз, стиснала палци зад гърба си.

- Добре, синьорина, качвай се. Ще те оставя при стълбите за двайсет евро. На обратно ще се прибереш сама, нали?

- Да - ако изобщо ме пуснеха да се прибера. Но сега не можех да се тревожа за подробностите след това.

С няколко дръпвания на връвчицата, която палеше мотора, моят остарял херувим ме преведе през развълнуваното, широко корито на Канале дела Гвидека.

- Искаш ли да ти попея? - попита ме безсрамно той.

- За това няма да плащам - наведох се и опрях глава в коленете си. Тресях се от нерви, а не ми се искаше той да заподозре, че съм намислила нещо.

За теб ще е безплатно.

И той подхвана не много мелодично една италианска оперна ария. Обикновено гондолиерите наследяваха лодката и мястото й за акостиране от семействата си: позорно беше, ако гените не им предаваха и музикалното ухо.

Сетих се за последния път, когато мъж ми беше пял, докато ме води някъде. Беше Хав, когато ме караше към летището. „Хей, сестричке по душа“, песента се бе оказала вярна. Молех се да не излагам на риск нашата връзка с това свое пътуване до бърлогата на лъва. „Но нали и аз съм лъвица“, смъмрих се строго; пък и не отивах там без своята сила, която да ме предпазва. Господството на старата алфа женска щеше да бъде предизвикано от новото момиче в стадото от саванстки лъвове.

Гондолиерът ме остави на стъпалата и аз загледах след него. Той пое към дома си, който вероятно бе пълен с момчета с ангелски лица, и те до едно се упражняваха да изпълняват арии, та когато пораснат достатъчно, да сменят баща си. Искаше ми се и моят живот да бе толкова простичък. Натиснах домофона.

Никакъв отговор.

Беше късно, някъде към полунощ. Така ли щеше да свърши приключението ми: да седя на тези стъпала до сутринта? Огледах стената. След провалът ми в амплоато на нивджа от предишния ден, сега и през ум не ми минаваше да я прескачам. Отново натиснах звънеца, но този път задържах пръста си върху бутона.

От домофона долетя пращене:

- Да?

- Добър вечер. Кажете на контесата, че Кристал Брук е дошла да я види.