Джос Стърлинг - Кристал

Тя малко по малко разколебаваше моята увереност, че дарбата ми е дадена свише; аз никога не съм била убедена в това и, напипала тази моя слабост, контесата умело я използваше. Струваше си да помисля върху доводите й, но не и сега, когато имаше истински хора, които страдаха, а не предполагаеми. Осъзнавах, че тя се мъчи да ме отклони от основното съображение, което ме бе довело тук: трябваше да намеря как да си разменим ролите.

- Контесо, не знам как ще постъпя, но не можете да отречете, че имах мъжеството да довда тук и да застана пред вас. Не ми липсва смелост.

Тя наклони глава в знак на съгласие.

- Това ме изпълва с надежда за теб.

Сетих се за родителите си; след смъртта на баща ми не бях чула нито веднъж майка ми да се оплаква, че го е познавала.

- Но моля ви, отговорете ми честно: не си ли спомняте нещо хубаво от времето, когато сте живели със своя сродна душа? Не си ли е заслужавало да го познавате дори за краткия срок, в който сте били заедно?

В очите й заискри твърд пламък.

- Ти се осмеляваш да ми говориш така несериозно за Джузепе? Няма как да знаеш, няма как да разбереш - тя опря юмрук в гърдите си. - Нямаш и най-малка представа какво изстрадах, когато го убиха.

Връхлетя ме вълна от съжаление. Тя бе преживяла най- лошото. Едно беше смърт от болест, съвсем друго - някой друг да реши да ти отнеме любимия човек. Нищо чудно, че бе толкова озлобена.

- Струва ми се - започнах аз предпазливо, - струва ми се, че тогава сте приличали на мен повече, отколкото си давате сметка. Изслушах ви и чувам думите на някого, който е хранел надежди или илюзии, както смятате сега. Вие сте го обичали, сигурна съм. И тъй като познавам нрава ви, предполагам, че сте си отмъстили за загубата му.

Тя кисело се засмя.

- Нали видя Алберто и прислугата ми?

Кимнах.

- Това са синовете и дъщерите на човека, убил съпруга ми. Естествено, най-напред ликвидирах самия Миноти. Той минаваше за наш приятел, но ни предаде по най-долния начин Кристал, ти не знаеш какво означава да избухне кавга между саванти и как тогава положението може да излезе от контрол.

Всъщност знаех: нали Даймънд бе отдала живота си именно на това - да предотвратява свади.

- Безразсъдният ми съпруг и Миноти се бореха за надмощие в Северна Италия, по линия на бизнеса, сякаш това имаше някакво значение! Предупредих ги, но те продължиха глупавата си битка. Миноти взе да губи властта си, затова повреди спирачките на колата на Джузепе - дори нямаше куража да го предизвика в лицето.

- Това е ужасно - нямах нужда от специална сила, за да разбера, че историята ще свърши грозно.

- Така е. Моята сродна душа падна от една скала по пътя за Гарда, тялото му бе потрошено и обезобразено, а след себе си ми остави едно дете без баща и справедливото желание за мъст. Заклех се синът ми никога да не познае болка като онази, която изпитах тогава. Научих се как да използвам дарбата си по нов начин: открих, че мога да заличавам и пренареждам нещата така, че емоционалните връзки да се късат. Никой не разбираше, защото те изобщо не си спомняха какво съм направила. Всъщност до твоето идване.

Трябваше да й кажа, та дори това да я разгневи - сравнението поразително ми се натрапваше.

- Значи сте повредили мозъка на сина си, също както бащата на Алберто е направил със спирачките. Същото сте сторили с иконома и прислугата си. Справедливо ли е това?

- Не! - изкряска тя и пак тропна по пода. - Не е същото. Аз ги предпазих от истинското зло.

- Не сте им позволили да живеят.

- Няма да ти позволя, невежо дете, да идваш в дома ми и да ми казваш, че знаеш кое е по-добре!

Тревогата ми нарасна, когато усетих, че тя се готви да атакува:

- Не, казвам ви, че според мен вие знаете по-добре. Станали сте като онзи Миноти, човека, когото мразите, задето ви е отнел сродната душа.

- Как смееш!

- Синът ви е извършил престъпления и когато семейство Бенедикт са помогнали за залавянето му, вие сте засилили колата на техните взаимоотношения от скалата.

- Не, съвсем не е същото.

- Ами това, дето държите Алберто и останалите като свои... роби, как може да бъде оправдано това? Навредил ви е бащата, а не синът. Не им давате да живеят, защото вие сте престанали да живеете в онзи ден. Мотивите ви са същите като на крадлива сврака - щом аз не притежавам нещо, няма да го притежава никой друг!

Мисловната й атака ме блъсна по главата. Бях вдигнала щитовете си и те устояха. Постоянно си повтарях, че тъкмо за това бях дошла: ако контесата не приемеше сделката ми - а тя очевидно не желаеше, -трябваше да науча как обръща своите сили срещу неприятелите си, само че беше мъчително. Чувствах се като застанала до реактивен самолет с включен на пълна мощност мотор, без да имам с какво да запуша ушите си от рева. Опитах се да дишам, за да се успокоя. Нали тя не може вечно да поддържа този натиск?