Джос Стърлинг - Кристал

Бих поискала някой да ме освободи.

- Извини ме за малко, Алберто.

Затворих очи и се пресегнах към ума му. Видях пред себе си въртележката от подредени емоции, чиито необшити краища бяха отрязани и вплетени в затворена верига, която не отвеждаше никъде. Сега разбирах какво бе направила тя: беше създала схема, която наподобяваше живота, но не беше живот. Само че бе сгрешила при изработката й: болката и страданието, копнежът и тъгата не можеха да бъдат избегнати, защото те бяха обратната страна на всички хубави неща. Точно сега не можех да му помогна - ако се опитах да поправя стореното, вероятно щях да нанеса повече щети, защото още не разбирах добре способностите си - но поне можех да му предложа малко помощ.

- Синьорина? - мълчаливият ми вперен поглед бе изплашил Алберто.

- Алберто, ти савант ли си?

- Моля, синьорина?

- Сред прислугата има още саванти, нали... може би твои роднини?

Той повдигна вежда. Взех това за утвърдителен отговор.

- Много ще ти бъда благодарна, ако уредиш да се срещна с тях вдругиден.

- За какво?

- Имам нещо за... за празнотата, която знаеш, че е вътре в теб.

- Празнота ли? - икономът с право се изуми, че така изведнъж се бях отклонила от обикновения разговор и му бях заговорила на лична тема.

- Ти си бил, хъм, обработен. От контесата. Ако наистина си помислиш за това, можеш да разбереш, че вътре в себе си знаеш това. - Той се намръщи като дете, което трябва да реши непонятна за него математическа задача. - Не те моля да ми вярваш, само ми дай възможност да ти помогна. Разбираш ли, аз съм търсач на души. О, и не казвай на господарката ти, че ще идвам пак.

- Не разбирам за какво говорите.

Г оркият човек.

- Знам. Можеш ли поне да ме пуснеш, като се върна? Няма да правя нищо, което не желаеш, и ще дойда само ако смятам, че знам как да... разреша този проблем.

Той кимна предпазливо.

- Добре. Ще ми подадеш ли сега палтото?

Този път лицето му просия. Завърнал се обратно в сценария на иконом със своите задължения, той се чувстваше много по-доволен.

- Лека нощ, синьорина.

- Лека нощ, Алберто. Ще се видим скоро... надявам се.

Хав сигурно добре се беше оръсил за водното такси, за да дойде и да ме прибере в този късен час. Когато се показах от градинската порта, той не каза почти нищо, а ме грабна на ръце от стълбите и ме тръшна на седалката до него.

- Към „Зарете“ - нареди той на лодкаря.

Усетил настойчивостта му, кормчията пусна двигателя на пълни обороти и потегли, а носът на лодката запори срещу малките вълни в лагуната.

- Още ли си ядосан? - сгуших се в него аз.

Да.

Малко съм импулсивна.

- Да, това го разбрах.

- Но и ти си същият.

- Ъ... извинявай, но не аз се втурнах сам на битка срещу врага ни.

- Някой тук да е скачал от хеликоптер и да се е спускал със ски през една градина, с лучайно?

- Хм! - той ме прегърна през раменете. - Ти поне знаеше какво си бях наумил.

Блъснах главата си в гърдите му.

- Да, да знам. Точно за това съжалявам - че не ти казах. Но напрежението се натрупваше в мен и когато гледах как всички страдат, просто трябваше да предприема нещо. - Набърчих вежди. - Струва ми се, че не разсъждавах благоразумно, а по -скоро следвах инстинкта си.

Той въздъхна.

- И какво се оказа?

Един огромен круизен кораб се появи пред нас, след като беше потеглил от пристана в другия край на Дорсодуро. Той прорязваше водите на канала с въжетата от светлинки подобно на коледна украса и дребните лица по прозорците, взиращи назад в града, който бяха посетили за кратко. Корабът беше прекалено голям за средновековния пейзаж, край който плаваше.

- Мисля, че инстинктът ми не ме подведе. Вече знам срещу какво съм изправена и защо. - Разказах му за миналото на особения дар на контесата.

- Още един търсач на души? - удиви се Хав, а в това време лодката ни започна да подскача по дирята, оставена от круизния лайнер. Контесата беше рискувала живота ни като в игра на зарове.

- Мисля, че се е занимавала повече с криеница, отколкото с търсене.

- Значи е причинила това и на други, не само на нашите момичета, а също и на семейството си и на прислугата, така ли?

- Да. Тя е много объркана жена. От години е била неконтролируема и е разпръсквала отровата си сред савантите, които познава, даже от нейния род. Каза ми, че постъпва така, за да предпази сина си от болката на загубата, но от друга страна, явно е, че използва силата си като вид наказание. Но това не е грандиозен, добре замислен план, а по-скоро безотговорната реакция на човек, който страда.