Джос Стърлинг - Мисти

Джейсън ме хвана за ръката и я стисна.

— Добре ли си, Мисти?

Опитах да благодаря с усмивка, но вместо това от очите ми потекоха сълзи, лицето ми бе бойно поле на чувствата ми.

— Всъщност не.

Йохан хвана Джейсън за лакътя и го поведе по пътеката, като бъбреше щастливо за красотата на дърветата, за водопада, тишината в планината след шума града... пародия на семейно общуване. Двамата с Роджър ги следвахме, аз накуцвах, но Роджър не ми предложи помощта си.

— Каква е дарбата ти? — попита ме шепнешком.

Може би се надяваше на някаква суперсила, която ще ми позволи да премахна Йохан само с едната си ръка — сякаш нямаше да съм го направила вече, ако можех.

— Казвам истината.

Той изсъска, проклинайки ме като безполезна.

— Ако навредиш на сина ми или на съпругата ми, ще те преследвам. Няма да намеря покой, докато не си платиш.

Не беше ли забелязал, че съм жертва също като него?

— Не съм ваш враг.

— Вие всички сте. — Закрачи по-широко, за да настигне сина си и да върви до него, пазейки го.

Аз забавих крачка с надеждата, че Йохан няма да забележи.

„Алекс, по-добре да дойдеш бързо. Наистина е лошо.”

„Мисти? Кажи ми какво става.”

„Йохан държи баща ти и брат ти. Мисля, че ще ги уби...“

Не можех да изрека думите...

„... ще се отърве от всички ни.“

„Няма да му позволя.“ Усещах Алекс по-близо, гласът му звучеше по-силно в главата ми. „Виж, Мисти, не съм имал възможност да ти кажа, но Йохан се свърза с мен по-рано тази сутрин, след като тръгнахте от мотела. Подозира, че общуваш с мен заради нещо, което си казала или направила, и не беше изненадан, че съм ви проследил до Америка; той знае какво могат да правят приятелите ни. Не иска те да бъдат там, така че идвам сам. Стой далеч от всички, ако можеш.“

„Не, моля те: имаш нужда от подкрепление. Не мисля, че можеш да го спреш.“ Исках Алекс да дойде само ако и другите бяха с него.

„Протакай, карай го да говори, забави нещата.“

„Какво мислиш, че правя, откакто ме е отвлякъл?“ Думите ми прозвучаха истерично дори в собствените ми уши.

„Съжалявам. Справяш се наистина добре. Толкова си смела.“

Йохан се обърна, щом стигна до стъпалата на хижата, забелязал, че се бавя. Оставих го да види, че накуцвам, и продължих да вървя бавно към него. Още около пет крачки и отново нямаше да мога да осъществя контакт.

„Моля те, искам да знаеш, че не те обвинявам, ако не можеш да го спреш.“

„Ще го спра. Дарбата да убеждавам ми е дадена по някаква причина — заради теб.“ Долавях стоманената му решимост, прозираща под думите.

Времето ми изтичаше. „Никога не се е налагало да ме убеждаваш, за да те обичам.“

Усетих задоволството му от думите ми.

„Аз също те обичам. Това е истината.“

Следващото накуцване към Йохан го изключи.

— Побързай, Мисти, домакинята ни чака. Ще можеш да си бъбриш е Алекс по-късно — да, разбира се, че знам какво правиш. Роджър, помогни на Мисти да изкачи стъпалата.

Роджър неохотно ме подкрепи, докато изкачвах стъпалата.

— Йохан, необходимо ли е ръцете й да бъдат завързани?

— Необходимо? Може би, а може би не. Обаче се уча да не приемам Мисти за даденост, Роджър, и предлагам да направиш същото. В нея има повече от онова, което виждаш на пръв поглед.

Роджър пусна лакътя ми. Йохан се усмихна, подобно на озъбена акула, и отвори вратата.

— Здравей, скъпа, у дома сме! — извика и дръпна Джейсън в стаята. Краката им оставиха кални следи по дървения под, тъй като Йохан не обърна внимание нито на килимчето, нито на помещението за преобуване. В коридора се носеше ароматът на печена пуйка и ме върна обратно в къщата на родителите ми и към семейните ни Коледи. Изпитах ужасяваща носталгия, просто исках мама да ме прегърне, а баща ми да застане между мен и този мъж.

Откъм кухнята дойде писък и шум от счупени чинии. Мириам бе видяла неочаквания си гост.

— Здравей, Мириам, красива си както винаги — извика весело Йохан.

Последвах гласовете до кухнята. Мириам беше изправена до мивката и привършваше с приготвянето на храната. Пуйката вече бе извадена от кухнята и бе върху дървената маса, кожата й беше хрупкава и с цвета на карамел. Бяха подредени три места. Зелен боб в касерола стоеше до картофите със сметана. В ръцете на Мириам бяха останали две чинии, а едната бе на парчета по пода.

Висока жена с малко повечко плът по хълбоците, Мириам излъчваше увереността на опитен готвач, престилката й бе прилежно завързана, повърхностите бяха спретнати и почистени. Дългата й тъмна коса бе прибрана отзад в конска опашка, широко отворените й очи бяха лешникови като тези на по-малкия й син.