Джос Стърлинг - Мисти

— Влезе ли в стаята ми, Йохан?

— О, да. — Той се усмихна така, сякаш ми бе направил огромен комплимент. — Стигнах до решението, че трябва да те отстраня от пътя си, затова търсех повече информация за теб.

— Унищожил си всяка следа от мен.

— Това бе двойно съобщение. Надявах се, че Виктор Бенедикт ще заключи, че е някой от хората на Ели Дейвис, но това ще има смисъл на по-късен етап, когато всичко се разкрие. — Каза последното като фокусник, готвещ се за най-добрия си номер.

— Мислиш ли, че Алекс все още ще иска да живее с теб, когато всичко се разкрие?

Той изглеждаше истински изненадан, че се съмнявам в това.

— Защо?

„Защото ще си убил другата половина от душата му.“

— Не смятам, че ще хареса някои от нещата, които си сторил.

Със сръчно плъзване на ножа той покри кифлата си с дебел слой фъстъчено масло, лепкави кафеникави бучици, разстлани върху сухата повърхност.

— Ще се примири. Ще разбере, че съм го направил за негово добро. Сродните души са неуместно отвличане на вниманието. — Отхапа и една трета от кифлата изчезна. — Аз се справям чудесно без моята.

Имаше лекари за психиатрични случаи като неговия, които за нищо на света не биха се съгласили с казаното.

Изтръсках трохите от скута си.

— Готова съм.

— Добре. — Изгълта и остатъка от кифлата на три хапки. — Много си смела, Мисти, държиш се по-добре, отколкото очаквах. Не остава още много.

Не бях смела: просто нямах избор. Йохан завърза китките ми за последен път, както се надявах. Отвори вратата и ме изведе навън. Наетата кола, черешовочервен шевролет, ни чакаше във вътрешния двор.

„Хайде: сега!“

Волята ми призова спасителният отряд да се появи.

— Влизай вътре. — Той ме побутна отзад, приканвайки ме да се кача.

Може би щяха да се появят, преди да е донесъл куфара си. Така щеше да е дори по-добре, защото нямаше да може да ме докосне.

Той влезе обратно в бунгалото и освободи пространство за телепатията ми.

„Алекс, трябва да стане сега!“

„Къде, по дяволите, си, Мисти?“

„Напускаме мотела — със сигурност можеш да ме видиш? Не е ли готов спасителният отряд?“

„Претърсихме всички мотели по тихоокеанското крайбрежие близо до Флорънс и ти не беше в нито един от тях.“

„Но...“

Йохан се бе върнал. Хвърли куфара в багажника и седна зад волана.

— Всичко готово ли е? — попита. Включи на задна и излезе от вътрешния двор. Оглеждах се отчаяно наоколо, за да разбера къде сме.

— Кога ще стигнем Флорънс? — попитах.

— Значи, знаеш за Флорънс, нали? Чудех се. Беше прекалено послушна и не се опита да направиш нищо зад гърба ми. — Включи на скорост. —

Отдавна се отклонихме от онзи път. Това е една от традициите, за които не споменах: брат ми и семейството му са наели в планината дървена къщичка в алпийски стил за празниците.

Изругах мълчаливо. Бях изпратила Алекс на грешно място.

— Не виждам да има разлика за теб, затова няма нужда да изглеждаш така разочарована.

Погледнах през прозореца. Ако лицето ми му казваше толкова много, трябваше да го направя безизразно, преди да му позволя да види реакцията ми на думите му. Все още имаше надежда. Алекс нямаше да се откаже, братята Бенедикт бяха изключително умни, всички щяха да ме търсят. Йохан можеше и да мисли, че ще мине незабелязан, но бе използвал мотел, кола и самолет, така че все някъде щеше да има следа, ако някой я потърсеше. Трябваше да има. О, моля те, господи, позволи да е останала следа!

Обърканите ми мисли ми подсказваха, че съм близо до отчаянието.

У мен се събра гняв, който бе много по-добре дошъл от паниката. Кой бе той, че да мисли, че може безнаказано да обикаля света, да затрива човешки животи и да забогатява? Прецених какви са шансовете ми да оцелея, ако взема волана в ръцете си. Пътувахме със сто и двайсет километра в час. Може би беше по-добре да намалим, преди да опитам нещо толкова отчаяно. Съществуваше и възможност той да е толкова погълнат от драмата, която планираше с брат си, че да успея да се възползвам от своя шанс тогава.

„Придържай се към това, Мисти. Провалилата се надежда за спасяване не е краят на света.“

Изкачвахме се все по-високо и по-високо в планината, оставяйки зад себе си крайбрежната зона и навлизайки в гориста местност с просеки. Обезпокоени от рева на двигателя, птичките излитаха от клоните на дърветата, кръжаха над тях и пак кацаха.

— Добро място за лов — отбеляза Йохан.

Не беше сам в мнението си, малкото други превозни средства, край които минавахме, бяха камиони с открити ремаркета и заключващи се сандъци за муниции в задната им част. Номерата бяха на щата Орегон, караха ги мъже с гранитни лица, карирани ризи и бейзболни шапки. Те не се интересуваха от нас, очите им бяха изцъклени в очакване на кървавото развлечение, втренчени в шосето като ненаситни хрътки.