Джос Стърлинг - Мисти

„О, господи, помогни ми.“

„Алекс, моля те, това е наистина лошо: трябва да дойдеш тук!“

— Две!

„Къде, Мисти?“

„Хижа в планината. Водопадът Мисти. Високо, там, където снегът се задържа. Мястото, където семейството ти ходи през ваканциите.“

— Три!

„Идвам. Продължавай да бягаш.“

- Моля ви, мис! — молеше ме Роджър. — Той е само на четиринайсет!

Направих крачка към тях.

„Не мога. Правя го заради брат ти.“

„Не!“

— Четири!

Бях отново в обхвата на Йохан, така че нямахме възможност да се сбогуваме.

— По-добре е да побързаш. — Търпението на Йохан бе на изчерпване. Очите му блестяха като на диво животно.

Затичах и стигнах при него точно когато каза:

— Пет.

Той се наведе над момчето и го докосна по бузата. Лешниковите му очи се отвориха. Роджър изхлипа и го притисна до гърдите си.

— Джейсън, Джейсън. Слава богу! Благодаря ви, мис. Благодаря ви.

Йохан стоеше над двамата и сочеше място до себе си.

— Застани тук. Няма да мърдаш, докато не ти дам заповед, ясно ли е?

Кимнах. Няколкото ми крачки до лявата му страна бяха като окаяното оттегляне на пребито кутре, готово да застане в сянката на господаря си. Той гореше от нетърпение да ме накаже, но за момента имаше други, по-належащи неща наум.

— Здравей, Роджър. Весели празници.

Роджър изпусна стон и залюля сина си, притисна лицето му до палтото си така, че той да не вижда чичо си.

— Ето какво ще стане сега: ще се върнете в хижата с мен и малката ми приятелка тук и ще се насладим на вкусната вечеря, която Мириам, без съмнение, е приготвила. После ще проведем искрен разговор за миналото и нашето бъдеще.

— Моля те, Йохан, нека Джейсън бъде вън от това. Пусни го! — Роджър избърса сълзите от бузите си, ръцете му трепереха.

— Както ти остави другия си син вън от живота си? Мисля, че не става. Вярвам, че в семейните празненства трябва да участват всички.

Треперещ, Роджър се изправи на крака и помогна на сина си да стане. Джейсън беше по-висок от мен, макар и малко по-малък. Вероятно бе предупреден за чичо си, защото застана от далечната страна на баща си.

— Не, не, Джейсън. Ела да повървиш с мен, твоя чичо Йохан. — Йохан пристъпваше от крак на крак като състезател преди началото на шампионата. — Така баща ти ще обърне много по-голямо внимание на желанията ми. И не искам да ви минават мисли за бягство като на Мисти. Вижте докъде я доведе това. Което ми напомня... — Внезапно Йохан ме удари много силно с опакото на ръката си. Паднах на земята. Дясната ми буза гореше, усещах устната си подута, където се бе ударила в зъбите ми.

— Йохан! — възкликна Роджър. Направи движение да възпре брат си, после се отказа, защото се страхуваше да осъществи контакт с него.

Някой коленичи до мен и докосна нежно лицето ми.

Вдигнах поглед и видях Джейсън, приведен над мен. Беше странна утеха, че тази по-млада и по-мургава версия на Алекс ми помогна да се изправя. Лешниковите очи бяха различни, но чертите на Алекс се виждаха и на това четиринайсетгодишно лице, по-меки, закръглени, но все пак характерни за семейството.

— Не бъди така шокиран, Роджър — каза Иохан. — Тя си го заслужи. Не е нещо повече от онова, което правеше милият ни стар татко с мен, докато ти гледаше и никога не възразяваше.

Роджър прехапа устни и извърна поглед, лицето му бе мрачно.

— Трябваше да бъдеш подложен на дисциплина, но демонът и бездруго те погълна.

— А може би ще бъдеш по-малко загрижен за момичето, ако знаеш, че тя също е от подвластните на демона?

— Отдалечи се от нея, Джейсън. — Роджър протегна ръка към сина си.

— Татко, тя е просто още едно дете. Устната й кърви.

— Тя е една от тях. — Роджър го повика при себе си с жест, празните му пръсти дращеха във въздуха.

— Виждам, че има надежда за сина ти. — Йохан кимна одобрително. — Да, застани до Мисти, Джейсън. Баща ти не успя да направи това за мен и за брат ти Алекс.

— Какъв брат? — Погледът на Джейсън се стрелна към Роджър.

— О, колко интересно: ти не знаеш? Е, племеннико, имаш по-голям брат, прекрасен млад човек на име Алекс. Той и Мисти са, как да го кажем, близки? Много близки.

Роджър разбра какво има предвид той, макар Джейсън да нямаше и представа.

— Затова ли тя е тук? Тя е неговата сродна душа и ти искаш да я захвърлиш в лицето ми?

— Ах, само да беше толкова просто. Хайде, става ми студено. Да влезем вътре и да запознаем този най-важен член на семейството с останалите. — Посочи хижата, а жестът му бе едновременно заплаха и настояване. Всички знаехме какво може да причини този пръст.