Джос Стърлинг - Мисти

Отклонихме се от пътя и поехме по ивица от чакъл. Заобиколихме подножието на една скала и излязохме на високопланинска поляна. На места имаше сняг, останал от последния снеговалеж, бели купчини, които караха земята да изглежда така, сякаш бе мозайка, от която липсваха парченца. По стръмния планински склон се спускаше водопад, от двете страни на който се бяха образували ледени висулки. Черна дървена хижа със заострен покрив и украса от жълто боядисани греди се издигаше изолирана като във вълшебна приказка пред водопада. Пред нея бе паркирана кола, синята й боя бе зацапана от кал. Спряхме до нея, и то така, че тя да не може да излезе.

— Това е то. Прекрасно, нали? И името ще ти хареса — водопадът Мисти. Би могъл да е наречен в чест на този ден, нали? Какъв срам, че Роджър и Мириам така и не пожелаха да го споделят с нас. Всичко това можеше да бъде избегнато, ако бяха по-добри хора. — Йохан въздъхна като учител, които вижда разочароващите резултати от изпита на обещаващ студент.

Времето изтичаше. Трябваше да избегна семейството на Алекс, тъй като те бяха част от онова, което Тарин бе видяла. Отчаяно желаех да се спася.

Обаче Тарин не бе споменавала, че съдбата може да бъде избегната — затова и дарбата й бе така ужасна.

Казах на това слабо гласче в главата ми да замлъкне. Нямаше да се предам.

— Виж, моля те, аз няма къде да отида. Защо не ме оставиш в колата, докато разговаряш с брат си?

— Защото, мила моя Мисти, услугите ти са необходими вътре. Няма как да избегнеш съдбата си. — Изгледа ме продължително. — Не искам да те влача, затова ще дойдеш ли доброволно?

Прилоша ми. Сякаш тялото ми се разпадаше, поддавайки под непоносимия товар на страха.

— Не може да бъде доброволно, щом не ми даваш избор.

— Извинявам се за неточността. Питах дали ще дойдеш, без да те насилвам?

Какво можех да направя? Ако се съпротивлявах, щеше да ме принуди, което щеше да означава, че ще имам по-малка свобода на движенията.

Слязох от колата.

Спрях се за миг и вдишах разредения студен планински въздух. Част от мен знаеше, че ще умра, но по-голямата част крещеше да се съпротивлявам.

Умът ми се колебаеше, непрекъснато променяше решенията си. Без дори да знам, че тялото бе взело решението вместо мен, затичах към най-близките дървета, притиснала завързаните си ръце до гърдите, сякаш държах нещо скъпоценно... надежда може би. Гуменките ми бяха с тънка подметка и не бяха подходящи за планината, усещах всяко камъче под краката си. Внезапното ми хукване към прикритието на дърветата бе изненадало Йохан; докато тичах в обратната на водопада посока, стигнах до началото на шубрака и камъчетата бяха заменени от вейки и борови иглички. Имаше и пътечка, краката ми естествено я следваха. Земята се издигаше, въздухът режеше дробовете ми, ребрата ме боляха. Щях да бягам, докато не бъда разкъсана. Щях да надбягам съдбата си.

Пътеката завиваше и едва не се сблъсках с мъж и момче в тийнейджърска възраст, които вървяха в обратната посока и дърпаха след себе си шейна с дърва за огрев. Те се смееха, бузите им бяха зачервени, вълнените шапки бяха нахлупени над ушите им и бяха съвършената картина на щастливо семейство. Спрях рязко, препънах се и на практика паднах в ръцете на мъжа.

— Уха! — Той все още се смееше. — Намали малко, сладката ми. Няма нужда да плашиш дивите животни, нали?

— Пуснете ме, пуснете ме! — Опитах се да се освободя от хватката му. Разпознах сините му очи, както и линията на челюстта на момчето: бяха бащата и братът на Алекс.

Мъжът вдигна предпазливо ръце и за първи път забеляза завързаните ми китки, а аз забелязах тревогата му.

— Виж сега, само си поеми въздух, скъпа. Какво е толкова лошо, че бягаш по пътеката така, сякаш те гони дяволът.

До нас достигна тропотът на ботуши. На завоя на пътеката се показа Йохан и намали крачка, щом видя, че вече съм заловена. Аз заобиколих Роджър и отново затичах по пътеката.

- Мисти! — извика Йохан. — Ако продължаваш да бягаш, ще убия момчето!

Спънах се в корен и се приземих по длани, одрасквайки дълбоко кожата на брадичката си. Претъркулих се, изправих се и погледнах назад. Йохан бе насочил пръст към челото на момчето, а заплахата му бе приковала намясто и бащата, и сина.

И бездруго щеше да убие всички ни.

Затичах отново и спрях само като чух измъчения вик на бащата. Погледнах назад и видях момчето да лежи на земята в ръцете на баща си.

— Няма да го съживя, освен ако не се върнеш тук, докато преброя до пет! Едно!