Джос Стърлинг - Мисти

— Няма да се промъкна — обещах. Надявах се да дойдат да ме спасят.

Той поклати глава.

— Знам, че не можеш да лъжеш, но можеш да изкривяваш думите. По-добре да се погрижа за безопасността си, за да не съжалявам. Няма да се разтревожа, ако прекараш нощта в нищото, но мисля, че предпочиташ алтернативата.

Ако ме приспеше, нямаше гаранция, че ще се събудя отново, когато другите пристигнат. Щях да бъда нито жив, нито мъртъв заложник. Не можех да измисля как да го спра. Спасителите ми трябваше да бъдат предупредени.

— В такъв случай може ли отново да отида до тоалетната?

Той сви рамене.

— Чудесно, но побързай. Искам да спя.

Трябваше да го накарам да се доближи до вратата, за да мога да изпратя предупреждението си. Беше оставил айфона и очилата си за четене на нощното шкафче. Използвайки телекинеза, вдигнах очилата от нощното шкафче и ги метнах през прозореца, като ги движех на височината на пода, за да не види преместването им. Телефонът му ги последва. Надявах се, че ще поиска да ги намери, преди да заспи.

— Няма да бързам. — Не, нямаше да бързам. Втурнах се в банята и затворих вратата.

Остани спокойна! Паниката се надигаше в мен.

„Алекс? Алекс?”

Нищо. Колко време щеше да е необходимо на Йохан да забележи, че му липсват някои неща?

„Алекс?“

„Мисти?“

„Имам секунди. Йохан отново ще ме приспи. Щом го направи, само той може да ме върне обратно. И няма гаранция, че ще го стори, ако се намесите.“

О“

„“

Не чух останалата част от неговото „добре“. Йохан бе намерил телефона и очилата си. Пуснах водата в тоалетната и излязох. Умът ми болезнено ми напомни, че кремавите мотелски стени и кафявите завеси може да са последното, което ще видя. Пъхнах се в леглото и зачаках. „О, господи, помогни ми!“

Йохан кимна и се спря до рамото ми с вдигнат пръст.

— Спи добре. Утре всичко ще е свършило.

И тази мисъл трябваше да ме успокои?

Той е луд: не му казвай къде да се завре, макар и много да искаш да го направиш.

Крещейки вътрешно „само така можех да „редактирам“ следващите си думи.

— Моля те, чичо Йохан, ще ме събудиш, нали?

Той просто се усмихна.

— Едно, две...

— Хайде, събуди се и ставай!

Йохан беше ужасяващо весел. Това означаваше, че никой не бе нахлул в стаята ни през нощта, че все още бях негова затворничка, но също така и че ме бе събудил. Последното беше добрата новина.

— Честит Ден на благодарността! — Остави чашка кафе на нощното ми шкафче.

— Благодаря. — Отпих от горчивата напитка. Вкусът й ме увери, че наистина не обичах кафе толкова рано сутринта.

Той плесна крака ми през завивката с приятелски жест.

— Побързай и го изпий. Ще закусим набързо, после ще потеглим. Трябва да стигнем до Роджър по обяд.

— Окей. — Страхът ми се показа с рев от скривалището си, където се бе крил през небитието на нощта. Така ли се чувстваше мишката, когато котката си играеше с нея: лъчи надежда, сменящи се с отчаяние?

Заставих се да продължа играта, взех чисти дрехи от онези, които ми беше купил, и влязох в банята. Знаех, че е прекалено близо, но това не ме спря непрекъснато да опитвам да се свържа с Алекс. Не получих отговор и не ми беше трудно да си представя, че това е защото там няма никого, защото спасителите ми са се оказали илюзия...

„Престани.“ Наплисках лицето си с вода, достатъчно студена, та да послужи като наказание. „Разговорите през изминалата вечер не са били плод на въображението ти.

Нито пък бях сънувала предсказанието на Тарин за съдбата ми.

Най-вероятният момент за действията на спасителната група беше точно при излизането ни от бунгалото. Те със сигурност бяха имали достатъчно възможности да обградят мотела? Алекс искаше да попречи да стигна до Флорънс, а това бе единственият му шанс, преди да потеглим. Трябваше да държа паниката си под контрол и да се погрижа Йохан да отвори, за да разберат, че съм в съзнание; те нямаше да действат, преди да се уверят.

Заредена вече с по-позитивно настроение, излязох от убежището си и се върнах в централната стая. Дори успях да изям половин кифла, докато слушах Йохан да говори за свързаните с Деня на благодарността американски обичаи. Слушайки го и гледайки как емоциите се изписват върху восъчното му лице, ми хрумна, че той наистина е самотен. Каква ирония, мъжът, който се криеше в убиеца, търсеше любов. Целта му бе да се измъкне от това и Алекс да бъде неговото семейство; такива като мен, паднали като жертви по време на лова, бяха само странични щети и нямаха никакво значение за крайния резултат. Чудех се дали нещо от ставащото е лично свързано с мен.