Джос Стърлинг - Мисти

Ксав надникна през вратата на линейката точно преди тя да се затвори.

— Ще се видим в болницата, лейди Лазаръс 27 27 28„Лейди Лазаръс“ - стихотворение на американската писателка Силвия Плат (19321963), която страда от тежка депресия, в резултат на която слага край на живота си. - Б. ред. . — Той се скри, после отново подаде глава през вратата. — Нямам предвид депресията на Силвия Плат, разбира се. — Затръшна вратата. Като се имаха предвид размерите на превозното средство, беше като да ме запечатат в гробница.

— Силвия Плат? — попита Алекс.

— Написала е мрачно стихотворение с това заглавие. — Уоу! Знаех нещо, което организираният Алекс не знаеше!

— Обичаш поезията?

— Обожавам поезията.

— Ще трябва да я споделиш с мен. Не чета поезия много често. — Трябва да бе видял изписалата се на лицето ми изненада. — Какво?

— Толкова съм свикнала да мисля за теб като за съвършен, че съм изненадана от наличието на слабост у теб.

Той се усмихна широко, сините му очи блестяха.

— Мислиш, че съм съвършен?

— Не.

— Ах.

— Мислех, че си съвършен, но сега знам, че не си. Това е огромно облекчение. Имаш ли други недостатъци, които искаш да споделиш с мен, нали знаеш... да ме накараш да се почувствам по-добре? — Повдигнах вежди.

Той затананика замислено.

— Ето още един: тананикаш!

— Не.

— току-що тананикаше.

— О! Окей. Тананикам. И не обичам чеснов хляб.

— Как е възможно да не обичаш чеснов хляб! О, господи, това е сериозен недостатък. — Започнах да се смея, но това ми причиняваше болка в ребрата.

— Би могла да мислиш за това по следния начин: ще има повече за теб.

— Вярно е. Но яко ям чесън, дъхът ми ще мирише на чесън, а това няма да е справедливо по отношение на теб.

— Защо това да е проблем за мен? — попита той невинно.

— Знаеш. — Гледах устните му.

Той наведе глава и ме целуна.

— Да, знам. И, Мисти, ще те целувам дори когато дъхът ти мирише на чесън, обещавам. Просто ще си запушвам носа.

Отново се опитах да се засмея. Ауч!

— Господине, ще оставите ли, моля, пациентката да си почива? — прекъсна ни лекарят.

— Да, съжалявам. — Алекс се облегна назад и се опита да изглежда засрамен, но безславно се провали. Беше в такава еуфория, че съм жива, че нищо не можеше да помрачи настроението му.

Протегнах ръка, за да можем да се държим за ръце.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Че ме задържа.

— Никога няма да те пусна. Изгубен съм без теб, помниш ли?

Медицинските експерти в болницата в Юджийн, най-близкия голям град, настояха да бъда под наблюдение през нощта. Не откриха нищо нередно, но очевидно по-дългият период на смъртта изискваше да останеш в болницата поне денонощие. Не допускаха други посетители, освен родителите ми. Алекс игнорира правилото...Добавих и нарушаването на правилата към останалите му недостатъци — или може би то трябваше да бъде в друга графа?

Виктор Бенедикт също не зачиташе правилата. Той пристигна за разпита в осем вечерта.

— Мисти, във вилата нямах време да ти споделя, но всичко, което си казвах, бе „слава богу“. — Кимна мило на баща ми, който го гледаше гневно, и целуна майка ми по бузата. — Как се справя тя, Топаз?

Майка ми го осведоми за резултатите. Мисля, че те бяха вече известни на Виктор и че той дипломатично даваше възможност на родителите ми да се почувстват полезни, тъй като след отвличането ми дни наред бяха се оказали безпомощни.

— Това е страхотно. Възползвай се от цялото време, от което имаш нужда, Мисти.

„Готова съм да си тръгна вече оттук, Виктор.“

„Стой тогава толкова, колкото баща ти смята за нужно“, поправи се Виктор.

— Предполагам, че искаш да чуеш какво ще стане сега?

— Точно така.

— Ще ти дам временен паспорт, за да можеш да се върнеш у дома си. Дотогава можеш да останеш тук или при някой от нас, ако чувстваш, че се нуждаеш от повече време.

— Мисля, че Мисти би предпочела да се възстановява у дома — каза баща ми строго.

— Разбира се. Братята и сестрите й ще се тревожат, докато не я видят — отговори Виктор спокойно.

На татко му беше трудно да бъде ядосан на нас, хората с дарби, когато бяхме така любезни с него.

— Чичо ти, Алекс.

Лицето на Алекс помръкна.

— Какво за него?

— Той дойде малко след като ти и Мисти тръгнахте. Дарбата му все още функционира, така че може много лесно да се изплъзне освен ако не го държим вързан.

— Няма да му позволите да избяга, нали? — попитах с тревога. Никога нямаше да се чувствам в безопасност, ако знаех, че Йохан е на свобода.