Джос Стърлинг - Мисти

Кристал избърса сълзите от лицето си с опакото на дланта си.

— Алекс...

— Не, просто го направи. Ще ти повярвам, ако кажеш, че е умряла, но знам, че не е. Намери я.

Противно на убеждението си, Кристал клекна до Ксав, докосна безжизнената ми ръка и се взря навътре в себе си. Започна да клати глава, после отвори очи и се обърна към Алекс, като пусна тялото ми.

Най-после някой беше разбрал.

— Алекс, тя не е там... тя е в теб.

— Какво? — Тарин направи движение към Алекс, за да го защити.

— Знам, няма смисъл. Но виждам връзката на сродната ти душа ясно като всичко друго... и тя е в теб. Някак, само Господ знае как, Мисти е скрила нещо в теб, преди Йохан да я убие.

Алекс притисна ръце до гърдите си така, сякаш се опитваше да ме задържи вътре.

— Какво да направя?

Погледът на Кристал се стрелна към Ксав.

— Не знам. Не съм се срещала с това преди. Не можем ли да я сложим обратно там?

Ксав направи знак на медицинския екип, който бе до вратата, да се върне.

— Момчета, дръжте това тяло живо. Тук ще станат някои наистина странни неща, но тя ще има нужда от това.

Главният лекар се канеше да възрази.

— Направете го! — заповяда рязко Виктор.

Те се подчиниха. Кристал зарови ръце в косата си и я дръпна.

— Добре, добре, как ще го направим?

Уриел я докосна по рамото, за да привлече вниманието й.

— Нека двамата с Тарин опитаме, заедно можем да проследим историята й от последния й миг. Тарин може да го види, а аз да свърша останалото. Ще създадем пътека.

— Мислиш, че мога да го направя? — попита Тарин със съмнение.

— Знам, че можеш, любима.

Тарин коленичи до тялото ми и покри с дланта си пръстите ми, понесли смъртното докосване на Йохан. Пое си дълбоко дъх, затвори очи и затърси края ми. Уриел клекна до нея и сложи дланите си върху нейните. Това ми напомняше на играта „камък, ножица, хартия“ — неговата ръка обгръщаше нейната и покриваше моята: тяхната „хартия“ се опитваше да победи „камъка“ смърт на Йохан.

— Камък, ножица, хартия — измърмори Алекс. И се хвана за гърдите. — Усещам я, чувам я много слабо. Тя мисли за играта.

Виктор застана близо до Алекс.

— Това е добре, наистина добре. Продължавай да й говориш.

Не бих играла срещу Виктор: щеше да се досети за следващия ми ход, преди да съм се усетила.

— Тя мисли, че би мамил, затова не иска да играе с теб — каза Алекс, а очите му светеха от гордост.

— Кажи и, че я предизвиквам на рунд и обещавам да не мамя, ако се върне при нас.

Давайте.

— Съгласна е. Трябва да те предупредя: тя има съревнователски дух. — В очите му заблестяха сълзи.

Можеш да се обзаложиш, партньоре.

— О, господи, Мисти! Просто се дръж, дръж се. Няма да ти позволя да си отидеш.

После атмосферата отново се промени. Обзе ме лекичко съмнение: технически бях мъртва вече петнайсет минути. Смъртта се усещаше като луната, гравитацията й ме притегляше. Прекалено дълго бях в блатото на нерешителността.

— Не. Забрави за смъртта, Мисти: уловил съм те. — Алекс се отпусна на колене, сякаш не можеше да ме държи в себе си, бях като едва захваната от защитник топка.

— Отново я губиш — предупреди Виктор.

— Имам историята й, мога да направя пътека — каза Уриел. — Кристал, ела тук. — Той протегна ръка и стисна силно пръстите на леля ми. — Можеш ли да я видиш?

— Да, но как ще я използваме? По дяволите, иска ми се да знаех повече за това как работи дарбата ми!

Бедната Кристал, отново се чувстваше отговорна.

— Алекс, трябва да я убедиш да промени посоката — каза Виктор. — Умът й я кара да върви към хоризонта; тя мисли, че това е неизбежно. Трябва да я върнеш. Кристал ще я води.

Алекс кимна. Всички те преминаха на телепатия, споделяйки едно и също пространство в умовете си. Той хвана ръката на Кристал, третата част от веригата започваше с Тарин и включваше ръката ми. Не можех да видя ясно какво правят, защото чезнеха. Виктор беше прав, отивах към отвъдното въпреки желанието си да остана. С попътен вятър.

„Мисти, да не си се осмелила да направиш и крачка далеч от нас!“

Къде беше чаровникът, който можеше да убеди рибата да излезе от морето? Имах работа с ядосана сродна душа, която вървеше по петите ми.

„Точно така. Ще говорим мило, когато се върнеш вътре в красивото си тяло.“

Забавих се, за да засияя от удоволствие, той смяташе тялото ми за красиво.

„Да, така мисля, затова не го хаби.“

Но беше прекалено късно.

„Не можеш да оставиш този неудачник да те победи. Ако го направиш, не си момичето, което измина целия път до Южна Африка, за да срита задника на шампиона на масата за тенис. Хайде, bokkie: ти сервираш. Време е да се върнеш и да се събудиш.“