Джос Стърлинг - Мисти

Йохан не можеше да му устои.

— Да, да, трябва да имаш възможност да разпиташ родителите си. После ще се отърва от тях заради теб. — Йохан направи така, че грубите му думи да прозвучат съвсем обикновено, сякаш щеше да изхвърли боклука в отредения за това ден.

Мириам нададе тих стон, молеше се. Някак безмълвно.

— А какво ще стане, ако според мен те заслужават да живеят?

— Ще обмисля въпроса. Понякога е по-добро наказание да оставиш някого да живее със загубата. Сега съжалявам, че баща ми не живя по-дълго. Роджър трябва да разбере какво е да страдаш. — Йохан се наведе напред, пръстите му сега бяха по-близо до завързаните китки на Джейсън. Сетих се какво се кани да направи секунда преди Алекс. — За съжаление, жертвите са необходими, за да може урокът да постигне целта си.

Ръката му се стрелна към Джейсън.

— Не! — Алекс се хвърли към чичо си, но закъсня с по-малко от секунда и не съумя да го спре.

Но аз бях достатъчно близо. Не беше ръката на Джейсън, която Йохан докосна най-напред.

Това не беше като преди. Другите пъти, когато Йохан ме беше докосвал със силата си, преминавах от будно състояние в безсъзнание за части от секундата, а сега чувствах, че...

Изчезвам.

Мисти се превръщаше в мъгла.

Ха!

Като човек, който се дави и най-накрая поема глътката вода, която ще го убие.

Или като това да висиш на една ръка над бездна и да откриеш, че е по-лесно да се пуснеш, отколкото да понесеш ужасяващата болка в мускулите и ставите.

През ума ми преминаваха различни образи, последните страници от книгата, преди да бъде затворена. Край на историята. Празни листове.

Листове.

— Ще я върнеш веднага! — Чувах разговора много отдалеч, като гласове, които долитат от улицата и не са моя работа, фрагменти от чужд живот...

Но това бе Алекс — той беше моят живот. Сродната ми душа бе насочила дарбата си да убеждава убиеца ми, това не бе естественият чар, който демонстрираше на дебатите, а дълбоко, интуитивно искане, на което не можеше да се откаже, като куки, забили се в гърдите и изтръгващи оттам подчинение. Дори аз усещах силата му, а бях мъртва.

Тогава как чувах това?

— Успокой се, Алекс. Съжалявам за тази... случайност, но не мога да връщам обратно хората, които докосвам по този начин. — Иохан говореше така разумно, но не предлагаше нищо повече от „Упс, без да искам“. — Те се превръщат в нищо, а нищо не се връща от нищото.

Аз не бях нищо.

— Трябва! — Някак знаех, че Алекс го разтърсва, полудял от отчаяние. — Тя няма да умре.

— Но аз не мога да поправя стореното. Има граници.

Граници. Сега бях достигнала една. Знаех, че тялото ми е мъртво, че сърцето ми е спряло да бие, че дробовете ми вече не изискват въздух. Част от мен като че ли не се интересуваше много от това. Потъване. Приемане. Падане.

Но някаква мъничка частица от душата ми отказваше да си тръгне. Не искаше да се оттече в канала като паяк под струята на душа. Тази част бе свързаната с Алекс, връзката между сродните ни души. Съзнанието ми беше с него, виждаше онова, което виждаше той. Той стискаше връзката ни, твърдо решен да не я пусне, сърцето му крещеше, но не толкова ме убеждаваше, колкото ми заповядваше да слушам, защото той няма да се откаже.

На как би могъл да бъде победител срещу тежестта на смъртта, която се спускаше над мен?

— Не можеш да я спасиш? Тогава върви по дяволите, чичо! — Алекс се хвърли към Иохан.

Внезапно бариерата, която Йохан спускаше пред телепатията, изчезна и съобщенията започнаха да се предават във всички посоки. Трябва да бе оглушително за Алекс, но аз долавях само ехото, като звуците на радио, оставено в празна съседска къща. Където всъщност няма никого.

„Алекс, къде си, по дяволите?“ Това бе Тарин.

„Проследих те до планинския път, знам, че си тук някъде“, извика Уриел.

„Улових го! О, господи, Мисти, това е Мисти! Изгубихме Мисти“, разпознах измъчения телепатичен вик на Кристал.

„Докладвай, Алекс, трябва да се държиш.“ Заповедта на Виктор заглуши виковете на всички останали.

„Тя не е мъртва, отказвам да й позволя да умре.“ Алекс звучеше по-близо до мен. Виждах онова, което виждаше той, защото само тази частица от мен бе все още тук: частта, която бе негова. Държеше главата ми в скута си. Йохан лежеше до мен, а на челюстта му, там, където Алекс го бе ударил, имаше подутина.

Добър удар. Искаше ми се да мога да достигна до Алекс и да му кажа, че одобрявам десния му прав, но нямах такава възможност.