Джос Стърлинг - Мисти

Време бе да вървя. Останалата част от мен — а сега вече наистина бях объркана... моето аз, което бе приело смъртта, — ме дърпаше за ръкава и казваше, че е време да вървя.

Не си отивай кротко в тъмнината. Помниш ли?

Дай ми миг.

Джейсън коленичи до Алекс.

— Учил съм да давам първа помощ в скаутския лагер, Алекс.

— Да, да, къде ми е умът? Да, аз също мога. — Алекс ме остави да лежа на пода. — Бъди готов да ме смениш. Трябва да вкараме кислород в мозъка й. Няма й нищо, нищо.

Това беше проблемът — нямаше ми Нищо. Нищото на Йохан.

— Ще извикам лекар — каза Роджър. С падналия нож беше прерязал лентите, които стягаха китките му, и бързо сряза и тези на съпругата и сина си. — Ще завържа това нещо. — Дори не даде име на Йохан.

Алекс повдигна брадичката ми и се наведе над лицето ми, за да ми направи дишане уста в уста.

Обожавах целувките му, но тази не я усетих. Бях в него, не в себе си.

„Хей, Алекс, погледни вътре!“ Виках, но бях уловена в капан. Той не осъзнаваше, че съм там. Не беше ме пуснал, но нямаше представа, че е единственото, което ме държи жива. Моята животоподдържаща система.

„Продължавай да даваш първа помощ. Екипът ми ще бъде с теб след пет минути.“ Виктор беше бесен — ядосан на Алекс, че бе тръгнал без тях, ядосан на мен, че умирах. Виктор не обичаше да губи.

Съжалявам, Виктор.

Мириам освободи ръцете ми. Беше мило от нейна страна. Не ми харесваше да се виждам как лежа като някоя статуя от средновековна гробница.

— Аз ще поема, когато се умориш — каза тя на Алекс, ръката й докосваше нежно врата му.

И те продължиха, като вършеха всичко по учебник; натискания на гърдите, редувани с дишане уста в уста. Ако бях в тялото си, щях да се върна, нямаше проблеми, но не бях. Дори онази малка част, която Алекс държеше, беше готова да си отиде. Скоро той щеше да се откаже и аз щях да се изплъзна. Вече дори не се страхувах. Всички умираме. Радвах се, че бях спасила Джейсън. Не бях направила много в краткия си хаотичен живот, но се гордеех с това.

Нима това не е истината...

Самър и Ейнджъл щяха да са ми ядосани, че съм умряла. Мама и татко — о, моля би, не им позволявайте да се разпаднат изпод тази тежест. И, Алекс, дръж се, както ти заповяда Виктор. Моля те, мили!

Входната врата се отвори с трясък и в стаята се втурна медицински екип. Избутаха Алекс от тялото ми. Имаха едно от онези електрически неща, с които да причинят шок на сърцето. Дефибрилатор, думата изникна в ума ми, накъдрена като морска анемония. Лекарите се струпаха около мъртвата Мисти, вършейки работата си и говорейки на техния си медицински език.

Алекс се сви до стената. Джейсън колебливо го прегърна. Ръката на Мириам покръжи над рамото му, после леко се спусна над него. Роджър стоеше над Йохан, готов отново да го прати в безсъзнание, ако се съживи.

Уриел, Тарин, Виктор, Ксав и Кристал влязоха забързано в хижата. Ксав се присъедини към лекарите. Виктор се зае с Йохан, затърси пулс по врата му, след това сложи белезници на ръцете му. Тарин започна да успокоява Алекс. Чувах я.

— Съжалявам, Алекс. Иска ми се да бях сгрешила. О, как ми се иска да бях сгрешила, но видях това, толкова съжалявам, толкова съжалявам.

— Грешиш. — Говореше тихо, като песен, противопоставена на смъртта. — Трябва да грешиш. Тя не е мъртва.

Кристал стоеше толкова близо до тялото ми, колкото бе възможно, без да пречи на лекарите. Беше притиснала кокалчетата на пръстите си в устата си, гледаше по-скоро надолу, отколкото към Алекс.

„Хей, лельо Кристал, обърнала си ми гръб!“

Но като всички други, и тя мислеше, че съм в тялото на момичето на пода или че въобще не съм тук.

Не ми обръщаха внимание на собственото ми смърт— но легло... каква ирония.

Главната лекарка седна на петите си и поклати глава.

— Съжалявам, но няма нищо.

Това се опитвах да им кажа — нямаше нищо в онова тяло, защото Йохан убиваше по този начин. Но все още бях нещо. Ако просто престанеха и се ослушаха, щяха да ме чуят. Алекс щеше да ме чуе.

„Не се отказвай, Алекс. Ти си единственото, което ме задържа тук.“

— Време на смъртта — жената погледна часовника си — четиринайсет и двайсет и две.

Ксав нежно закопча блузата ми, която бе разтворена заради дефибрилатора.

Алекс се обърна и удари стената. Дори и да не беше го сторил, усетих болката, която се стрелна нагоре по ръката му.

— Не! — извика той. — Тя не е мъртва. Намери я, Кристал. Тя е моята сродна душа, а ти си търсач на сродни души, намери я, по дяволите!