Джос Стърлинг - Мисти

Прекалено е трудно; животът тече само в една посока.

„Кой го казва? Не и аз. Смени посоката сега или ще излъжа и ще кажа на всички, че не си струвала нищо на масата за тенис и съм ти позволил да спечелиш.“

„Не си!“

Усетих как сърцето му подскочи: този път наистина ме чу, а не долавяше само впечатления за онова, което казвам.

„Точно така, bokkie, ела по-близо. Като те няма да ме караш да казвам истината, ще лъжа и ще се кълна, че не си можела да спечелиш дори и ръцете ми да са били завързани на гърба и да съм държал хилката между зъбите си.“

Картината ме накара да се засмея. След бавно обхващащия ме студ започна да ми става малко по-топло.

„Обаче няма да можеш да играеш, ако си вътре в мен — ще е доста странно дори за нас — така че скачай обратно тук и се приготви за реванша.“

„Къде?” Все още бях изгубена в мъглата.

„Мисти, ела си у дома.” Това бе Кристал. Не я виждах, но усещах следата, редица от блестящи бели камъни, поставени от Тарин и Уриел, Кристал ги държеше, за да мога да ги следвам.

Приближих се. Дланите на Уриел и Тарин все още покриваха моите. Един картоф, два картофа... Спомних си как играех тази глупава игра с малките си братя и сестри, за да видим чия ръка ще остане най-отгоре. Не и на Йохан. На този човек на нищото. Алекс беше прав: нямаше да ме победи някакъв си неудачник.

Но как да се върнеш в себе си? Много добре бе, че всички ми казваха да го направя, но беше като да белиш портокал или да върнеш грахчетата в шушулката.

„Така естествено прилягаш вътре в мен, bokkie, плъзни се по този начин обратно в тялото си. Виж, ще ти покажа.“ Алекс ми припомни целувката ни в Кеймбридж, чувството за завършеност, чувството, че летиш със звездите. Вълшебен прах.

Плъзнах се през прозореца на детската. Приземих се на килимчето.

Върнах се.

Отворих очи — моите, не на Алекс.

Главният лекар изруга и вдигна дефибрилатора в ръцете си, правейки жест, че се предава. Чувствах се така, сякаш кон ме бе ритнал в гърдите.

— По дяволите, не използвайте това върху мен! — прошепнах с дрезгав глас. Не бяха точно звездни първи думи, но пък не съм от онези момичета, които имат ръководство какви би трябвало да бъдат първите думи, след като си избегнал смъртта.

— Да, тя се върна — усмихна се Ксав и прегърна Кристал.

Алекс се свлече на земята и се разрида, притиснал ме до гърдите си. Болеше, но не давах и пет пари. Той заслужаваше прегръдка.

— Няма да отида в болница. — Но никой не ми даваше право на избор. Лекарите ме качиха в линейката. Алекс държеше ръката ми и вървеше до носилката.

— Да, ще отидеш, bokkie.

— Добре съм.

— Не, не си добре, беше мъртва. — Лекарите се преструваха, че не слушат спора ни, но виждах, че всички те са очаровани.

— Но сега не съм. Ксав казва, че съм добре и мога да ходя:

— Да, можеш да отидеш в болницата, където да проверят състоянието ти.

— Той вече оправи счупеното ми ребро. — Възкресението ми бе малко прекалено ентусиазирано и някой бе счупил реброто ми, докато бе натискал гърдите ми. Да ви кажа истината, все още малко ме болеше, но не исках да се суетят около мен. — Трябва само да легна. Вие ще съблюдавате безопасността ми и ще ми напомняте, че съм напуснала онова мъгливо място между живота и смъртта.

— Онова, от което имаш нужда, е рентгеново изследване, скенер на мозъка и екип от лекари, които да проверят дали всичко функционира отлично. Нямаше те половин час, Мисти!

— Двайсет минути — изръмжах.

Алекс повдигна вежда.

— О, добре тогава! Заведете ме на абсолютно безполезния лекарски преглед. Дори нямам застраховка.

— Всичко е наред, от ФБР ще платят сметката. — Алекс се бе загледал над водопада към върха на планината, сигурен знак, че се усмихваше за моя сметка.

— Прахосване на парите на американския данъкоплатец.

— Не мисля, че това е вярно.

— Е, аз пък мисля.

Алекс седна до мен, а лекарите закрепиха носилката на мястото й за времето на пътуването.

— Помисли за баща си. Наистина ли смяташ, че ще бъде щастлив само с уверението на Ксав, че си добре?

В думите му имаше истина. Татко вероятно поставяше Ксав в категорията на вещиците и магьосниците, а не на надеждните лекари.

— Добре де, отивам в болницата, нали?

Завръщането ми от мъртвите не бе направило характера ми по-лек. Все още си бях малко киселата и малко абсурдната Мисти. Беше облекчение да открия, че не се бях променила; дори дарбата ми се бе завърнала. Нямаше да съм себе си без нея.