Джос Стърлинг: Мисти

— Няма, обещавам. И преди ми се е налагало да се справям с трудни затворници, а и системата ни е добра. Ще му сложим устройство и ще знаем къде е дори и да направи номера с изчезването. Най-големият ми проблем е съмнението ми, че Йохан дю Плеси е годен да бъде съден.

— Искаш да кажеш... защото е луд? Разбрах го още когато дойдох в съзнание в гората.

— Както Мисти кратко и ясно каза, Дю Плеси е луд. Вероятно ще излежи присъдата си в психиатрично отделение, а не в килия.

— Но той е убил всички тези хора, а и други — каза Алекс тихо. — Не съм сигурен, че това е достатъчно.

— Знам, той притежава смъртоносната комбинация от способност за високо ниво на организация и сериозно нарушени емоционални функции. Убил е тринайсет души, обсебен да открие семейството ти. Първата преценка на психиатрите е, че Дю Плеси не разбира сериозността на стореното от него и не показва разкаяние. За него животът на другите хора е нереален. Предполагам, че лекарите ще решат, тоест мисля, ще препоръчат той да бъде на сигурно място не само заради безопасността на всички, но и заради собствената си.

Как ще го спреш да убива, Виктор? — Майка ми потри ръцете си над лактите, все още уплашена, макар че бях в безопасност. — Той трябва само да докосне жертвите.

— Ще е нужно да бъде изолиран и упояван, когато трябва да бъде лекуван или преместван. Не виждам други възможности.

— Това е по-лошо от затворническа присъда — каза Алекс.

— Добре. — Баща ми скръсти ръце. Иохан бе отвлякъл малкото му момиче и в момента той не се чувстваше защитник на човешките права.

— Аз мисля, че това е непоносимо тъжно — казах. — Алекс, моля те, трябва поне да го видим. Той вече беше изолиран: това ще бъде дори още по-лошо.

— Мисти, чичо ми те уби.

— Но аз се върнах. Виж, знам, че е убил и други хора, но също така е бил отхвърлян през целия си живот. По някакъв извратен начин той се интересува от теб. Не го отхвърляй и ти. Кой знае какво ще му причини това? И бездруго е достатъчно опасен...

Алекс затвори очи, после кимна.

— Окей, щом искаш, ще го направя. Ще го видим, ако Виктор успее да го уреди.

Виктор ми се усмихна и очите му сега бяха малко по-топли, а не както обикновено — арктически студени. Осъзнах, че съм го впечатлила.

— Мога да го уредя, ако си сигурна?

— Мисти! — Баща ми се приготвяше отново да се намеси.

Майка ми постави дланта си върху неговата.

— Остави я да го направи, Марк.

Погледите им се срещнаха и задържаха, те нямаха нужда от телепатия, за да общуват.

— Добре, Топаз. Просто бъди внимателна, Мисти.

— Кога не съм била? — попитах весело.

По някаква причина останалите четирима в стаята се засмяха.

На Йохан бе дадена самостоятелна стая в психиатричното отделение. Стаята бе приятна, обзаведена с уютни домашни мебели и картини с планината Тейбъл по стените. Някой бе помислил за нуждите му. Единственото, което издаваше, че това е килия, бяха решетките по прозорците и заключената врата. В единия ъгъл работеше телевизор, обаче той не му обръщаше внимание.

Гледаше навън към голите дървета.

Виктор, който ни придружаваше, спря и се свърза с Йохан чрез телепатия.

— Обеща да остане в стола, на една ръка разстояние от нас — докладва. — Мога да го парализирам, ако направи внезапно движение. Съгласни ли сте с това?

Алекс кимна, но по моя гръб се стичаше студена пот. Връхлетяха ме спомени за ужасяващите няколко дни, в които бях негова невидима затворничка. Беше по-лесно да си смел, когато Йохан не е наблизо.

— Можеш да останеш отвън, bokkie — каза Алекс.

Идеята беше моя.

— Не, ще вляза.

Алекс се усмихна горчиво.

— Понякога си по-смела, отколкото е добре за теб.

— Казва момчето, което се намеси в ситуация със заложници — довърших.

Виктор направи знак на сестрата да отвори вратата.

— Здравей, Йохан. Водя ти посетители.

Йохан не се огледа.

— Не искам да говоря с още лекари. Аз съм напълно с разума си. Никой от вас няма достатъчно мозък, че да ме разбере.

— Чичо, аз съм. И Мисти. — Алекс стоеше пред мен, нащрек и готов да ме защити.

Йохан се огледа набързо, беше доволен, с почти детска усмивка на устните.

— Алекс! Колко мило, че си дошъл. И Мисти. Знаете ли, радвам се, че поне веднъж дарбата ми се провали. Не възнамерявах да те убия толкова скоро.

Забелязах, че той не каза, че не е имал намерение да ме убие, а само, че е било прекалено рано.

— Да, добре съм, както можеш да видиш.

— Но, Алекс, трябва да убедиш тези хора да ме пуснат. Добре съм. Нямам нужда нито от лекарства, нито от лекари.