Джос Стърлинг - Мисти

— Но ти си убил поне тринайсет души, за които знаем — каза Алекс тихо.

Йохан махна с ръка.

— Това не е толкова убиване, колкото спиране... да, спиране. Всички те бяха без значение. Не липсват на света.

— Мисля, че родителите на Миа Гордън, Джоди Гаспард и единайсетте други жертви не са съгласни с теб — каза Виктор.

— Миа коя? — Йохан изглеждаше озадачен.

— Последното момиче, което уби.

— О, да. Тя свърши предназначението си, не можех да я държа жива след това. Не почувства нищо, уверявам ви. Приспах я.

— Хвърлил си я в Темза.

Празнотата на Йохан бе скандална. Исках да го разтърся, да го накарам да почувства нещо към жертвите — си, но беше безнадеждно. Той просто не разбираше. И със сигурност не искаше да говори за престъпленията си.

— И така, Алекс, виждаш, трябва да им кажеш да ме пуснат — повтори искрено.

— Не мога да го направя, чичо. Не си добре. Не може да ти се има доверие, че ще зачиташ живота на другите, затова трябва да останеш тук, заради нашата безопасност, а и заради твоята. — Алекс използваше дарбата си, за да го накара да разбере.

— Искаш да остана тук?

— Да. Мястото е добро. Ще се грижат за теб.

— Ще идваш ли да ме виждаш? — Йохан изглеждаше така изпълнен с надежда, че Алекс не можеше да откаже.

— Да, ще се върна.

Вратата отново се отвори и влезе Мириам дю Плеси.

— Няма да си единственият посетител, Алекс. Аз също ще наглеждам Йохан. — Отметна кичур коса от лицето си, жестът издаваше предпазливост. Първата ми мисъл беше, че тя е последната, която бих очаквала да посещава Йохан, но после осъзнах, че не би могла да стои настрани. — Той винаги е бил моя отговорност.

— Мириам! — Йохан отмести погледа си от Алекс към майка му. — Това е друго неочаквано удоволствие. Как е Роджър? — Изражението му стана злобно.

— Той е... той е разтревожен. — Мириам докосна ръката ми, с което изрази мълчаливата си благодарност, че ме вижда жива и здрава.

Йохан се засмя тихо.

— Отлично. Защо не му кажете да ме посети? Имам нещо за него. — Преплете пръсти и направи така, че кокалчетата му да изпукат.

— Йохан! — предупреди го Виктор.

— Просто се шегувах--Лъжата му ме накара да изсъскам тихо.

— Няма начин да убедиш Роджър да премине през тази врата — каза Мириам, — но аз ще идвам, ако обещаеш да се държиш добре. Без повече убийства, Йохан. Ти приключи.

— Приключил съм? — Йохан доби объркания вид на изгубен човек. Тя сигурно го бе докоснала чрез телепатия, за да подсили думите си... и въздействието им го бе разтърсило. — Защо ме отхвърли, Мириам?

В очите й имаше мъка.

— Защото не можех да стигна до теб. Беше отишъл прекалено далеч.

— Но аз съм тук. — Посочи гърдите си. — Тук съм.

— Не, не си и това е най-тъжното. Ти уби човека, който можеше да бъдеш, преди да започнеш да убиваш другите. Съжалявам... моя сродна душа.

Йохан зарида. Гледката бе шокираща, той винаги бе така уверен в себе си, в това, че е самодостатъчен и без Мириам.

— Аз съм нищо — прошепна той. — Така казваше баща ми и беше прав.

Усещах решителността му пред лицето на истината.

„Алекс, направи нещо. Той ще обърне дарбата срещу себе си.“

— Не си нищо, чичо. Ти си човек, чийто живот е добил изкривени форми заради хората, които е трябвало да го обичат такъв, какъвто е. Имаш нужда от помощ. Аз и Мириам... ние сме тук заради теб. Дръж се за нас.

— Но ти не ме обичаш, тя също. — Йохан бе погълнат от черните облаци на отчаянието. Никаква мъка или съжаление за жертвите, само за себе си, но това някак го правеше още по-окаян.

— И двамата сме достатъчно загрижени, за да дойдем тук днес следобед — възрази Алекс. Добавих силата на дарбата си към думите му, за да пробият облаците на отчаянието. — Можеш да направиш нещо с остатъка от живота си, ако решиш. Никой няма да те спре сега.

— Не знам, Алекс, не знам. — Йохан залюля тяло напред- назад.

— Мисти е тук и знаеш, че не лъжа. Просто трябва да ни се довериш. На семейството си.

— Какво съм аз? — Йохан сви колене до гърдите си и доби вида на малко момче, което се крие в ъгъла. И изведнъж го видях като дете, което се свива, за да се предпази от ударите и омразата. Заплаках мълчаливо за жертвите му и за него самия.

„Аз също плача“, прошепна Алекс.

Преди някой от нас да е успял да я спре, Мириам прекоси разстоянието и постави длани на раменете на Йохан. Тя обърна към нас пълните си с мъка очи.

— Оставете ни, моля ви. Той е мой, винаги е бил мой.

Ние се подчинихме на властната нотка в гласа й и излязохме. Щом веднъж се озовахме в коридора, се отпуснах в прегръдките на Алекс.