Тери Брукс - Елфите на Шанара

После Рен избяга. Тя тичаше от клиринга към дърветата, изтръпнала от тъга, заслепена от сълзи и стиснала жезъла Рухк с две ръце пред себе си като щит. Рен препускаше през сенките и полусенките на островната ранна утрин, забравила за далечното боботене на Килешан и за ответното потръпване на Мороуиндъл, забравила за всичко, освен за нуждата да избяга от времето и мястото на Гартовата смърт, макар да знаеше, че в мислите си никога не ще може да го стори. Тя минаваше с голяма скорост през храсти и клони, без да им обръща внимание, през високи треви и къпини, по ивици земя, осеяни със скали от застинала лава и над изсъхнали дървета и пръснати отпадъци. Тя не усещаше нищо. Не тялото й бягаше, а нейното съзнание.

Гарт!

Рен го викаше безспир, тичайки подир спомените си за него, като че ли ако хванеше някой, можеше да го върне обратно към живот. Тя го виждаше да се отдалечава, призрачен и фантасмагоричен. Части от него се появяваха и изчезваха във въздуха пред нея като неясни и отдалечени образи от минали времена. Рен се виждаше като преследвачка, както в стотиците игри на преследвач и плячка, изпълнили уроците по оцеляване. Тя видя себе си през този последен ден в Тирфинг, преди да се появи Коглин и всичко да се промени завинаги, видя се как обикаля бреговете на Мириан и търси знаци. Тя го наблюдаваше как се спуска от дърветата — грамаден, безшумен и бърз. Чувствуваше как посяга да я хване, как му се изплъзва и как издига и спуска дългия си нож. Тя чуваше своя смях.

Мъртъв си, Гарт.

И ето, че той наистина беше мъртъв.

Някак си — никога не й стана ясно точно как — Рен неочаквано се натъкна на останалите от малката група, неколцината оцелели. Това бяха Трис — последният елф освен нея, Стреса и Фавн. Тя се бутна в тях, заобиколи ги, сякаш бяха някакво препятствие и продължи да върви. Те разбира се тръгнаха след нея, тичайки, за да я настигнат. Викаха я настойчиво, питаха я какво не е наред, какво се е случило и къде е Гарт. Изчезна, бе казала тя, поклащайки глава. Няма да дойде. Но добави, че всичко е наред и че сега той е в безопасност.

Все още тичайки, тя чу Трис отново да я пита Какво не е наред?, а Стреса да отвръща Хсссстт, не можеш ли да видиш сам? Бързо си прошепнаха тези думи, но Рен не долови значението им. Не я интересуваха. Фавн скочи от пътеката върху ръката й, притискайки се с чувство на принадлежност, но тя се отърси грубо от дървесния пискун. Не искаше никой да я докосва. Едва се побираше в собствената си кожа. Рен се измъкна от залесената част.

— Лейди Рен! — чу тя да я вика Трие.

В този момент Рен се катереше нагоре по една стръмнина от застинала лава. Тя драскаше и се вкопчваше в острите скали и чувствуваше как те се врязват в нейните ръце и колена. Рен дишаше тежко. Въздухът излизаше с хъхрене от гърлото й, а тя кашляше, задавяна от думите, които не искаха да излязат. Жезълът Рухк падна от ръцете й и тя го изостави. Изхвърляше всичко минало, прилошавайки й само при мисълта за него. Искаше да бяга, да избяга, да тича до края на света.

Когато накрая Рен рухна изтощена и се просна върху склона, ридаейки неудържимо, Трис пръв стигна до нея, приласка я като че ли тя беше малко дете, утеши я с думи и леки докосвания и й даде донякъде подкрепата, от която се нуждаеше. Той й помогна да се изправи на крака, обърна я обратно и я поведе назад и надолу към гората. Носейки жезъла Рухк в едната ръка и подкрепяйки я с другата, той я водеше в утринните часове като овчар заблудила се овца, без да я моли за нищо друго, освен да поставя едното си стъпало пред другото и да продължи да върви с него. Стреса водеше отпред. Нейното тромаво тяло стана отправна точка, в която Рен се съсредоточаваше, постоянно изместващ се обект, към който се движеше — първо едното стъпало, после другото и така отново и отново. Фавн се върна, за да направи още един опит да се изкатери по крака й и върху ръката. Този път Рен прие неговото нахлуване като добре дошло. Тя го притисна силно до себе си и зарови лицето си в мекото и топло телце.

Те пътуваха така цял ден, спътници в едно пътешествие, което не изискваше никакъв разговор. Няколко пъти спираха, за да починат. Рен приемаше водата, която Трис й даваше да пие и плода, който пъхаше в ръката й, без да си прави труда да пита откъде е и дали е безопасен за консумация. Дневната светлина отслабна, когато небето се изпълни с облаци от хоризонт до хоризонт и мъглата под тях се сгъсти. Килешан бушуваше зад тях. Изригванията бяха вече необуздани. Огън, пепел и пушек се издигаха към небето на високи гейзери. Въздухът беше наситен с миризма на сяра. Островът се тресеше и люлееше. Когато мракът най-после се спусна, билото на планината се къпеше в една кървавочервена корона, която проблясваше след всяко изригване и изпращаше огнени, следи по целите далечни склонове, където лавата бързаше към океана. Големи скални късове се откъртваха шумно и стопената скална маса ги отнасяше, а дърветата изгаряха, пращейки и пукайки от отчаяние. Вятърът утихна напълно. Мъгла се утаи върху всичко, а островът се превърна в оградена с огън клетка, в която обитателите й се бутаха един в друг, уплашени, разгневени и объркани.