Тери Брукс - Елфите на Шанара

Гарт я погледна с твърда решителност. Тъмните му очи бяха строги, а ъгловатото му лице бе като издялано от камък.

Уистеронът е бил Шадуин. Подобно на дракулите. Спомняш ли си Еоуен?

Рен потрепери, отдръпна се назад и се опита да стане. Той я сграбчи и я задържа на мястото й, продължавайки да я гледа в очите.

Погледни ме.

Рен се опита и не можа. Тя го виждаше и в същото време не го виждаше. Долавяше очертанията му, но не беше в състояние да види цветовете и сенките между тях като че ли, ако направеше така, щеше да разкрие истината, от която се страхуваше.

— Пусни ме!

После нещо в нея се прекърши и тя заплака. Плачеше така беззвучно, че я издаваше само потръпването на рамената й. Рен затвори очите си срещу бушуващите чувства отвътре, срещу ужаса на света около нея и ужасната цена, която той непрекъснато разиграваше. Тя виждаше Гарт дори със затворени очи — мрачната увереност и сила, излъчвани от лицето му, усмивката, запазена изключително за нея, мъдростта, приятелството и любовта.

— Не мога да си позволя да те загубя — прошепна тя без повече да прави знаци. — Не мога!

Той я пусна, а тя отвори очи.

Погледни ме. Рен го погледна, въздишайки дълбоко. Погледни ме в очите.

Рен го стори. Тя погледна в душата на своя най-стар и най-верен приятел. Един лош червен блясък отвърна на погледа й. Вече се започва , направи знаци той. Рен тръсна буйно глава, отказвайки да повярва.

Не мога да позволя това да се случи, Рен. Но не мога да го направя сам! Ти ще трябва да ми помогнеш да умра.

— Не.

Едната му ръка се плъзна надолу към колана и изтегли дългия нож, чието остро като бръснач острие проблесна на слабата светлина. Тя потрепери и се отдръпна, но той сграбчи китката й и я принуди да хване дръжката на ножа. Ръцете му правеха знаци бързо, без прекъсване.

Не ни остава още много време. Всичко, което преживяхме досега, беше добро. Не съжалявам нито за един миг от него. Аз се гордея с теб, Рен. Ти си моята сила, моята мъдрост, моя опит, моя живот, всичко, което съм, най-добрата част от мен. Въпреки това ти имаш свое собствено лице. Ти си това, което си била предназначена да бъдеш — едно момиче Скитник, което става Кралица на елфите. Не мога да ти дам нищо повече. Настъпи моментът да ти кажа сбогом.

Рен не можеше да диша, погледът й се замъгли.

— Ти не можеш да ме молиш за това! Не можеш!

Трябва. Няма кой друг. Никой друг няма да го направи както трябва.

— Не! — Рен изпусна ножа като че ли беше я опарил. — По-скоро сама бих умряла! — — извика тя, задавена от плач.

Гарт се пресегна за ножа и внимателно го постави отново в ръката й. Тя клатеше глава, казвайки не. Той я докосна, привличайки още веднъж погледа й към очите си. Червената светлинка беше по-изразена, по-силна.

Аз си отивам, Рен. Открадват ме от мен. Ти трябва да побързаш. Направи го бързо. Не ме оставай да стана… Той не можа да довърши. Големите му силни ръце също потрепериха. Ти можеш да направиш това. Достатъчно често сме го тренирали. Не мога да се доверя на себе си. Аз може…

Мускулите на Рен бяха така схванати, че тя едва се движеше. Погледна през рамо, мислейки в отчаянието си да извика Стреса или Трис. Но Рен знаеше, че никой не може да й помогне. Никой нищо не бе в състояние да направи.

Тя бързо се обърна отново към Гарт.

— Може да има някаква противоотрова, нали? — Думите й прозвучаха отчаяно. — Ще попитам Стреса! Тя ще знае! Ще я повикам да се върне.

Големите ръце я спряха.

Стреса вече знае истината. Ти прочете истината в очите й. Тя нищо не може да направи. Никога не е имало противоотрова. Не я закачай. Помогни ми. Вземи ножа и го използувай.

— Не!

Ти трябва да го сториш.

— Не!

Едната му ръка се повдигна рязко, сякаш да я удари и тя инстинктивно реагира, готова да я възпре. Ръката с ножа продължи да се повдига и замръзна на няколко инча над гърдите му. Погледите им се срещнаха. За миг всичко вътре в Рен изчезна, изместено от ужасното съзнание за това, което бе необходимо да се направи. Истината я шокира. Тя си пое въздух и затаи дъх.

Бързо, Рен…

Рен не се помръдна. Той хвана ръката й и нежно я наведе надолу, докато острието на ножа на опря в туниката, в гърдите му.

Направи го.

Рен бавно и непрекъснато клатеше глава — едно едва забележимо движение.

Рен, помогни ми.

Тя погледна дълбоко в очите му и в червената светлина, която го поглъщаше, която се надигаше от нарастващия отвътре ужас. Рен си спомни как стоеше до него като дете в началото, когато дойде да живее при Скитниците. Тогава едва стигаше до колената му. Тя си спомни себе си като десетгодишна, неговата близост и си помисли за уюта, които бе й дал. Замахна отчаяно и усети големите ръце да се вдигат и обхващат нейните. След това Рен заби дългия нож в гърдите му.