Тери Брукс - Елфите на Шанара

— Не зная — отвърна Рен, след като си пое дълбоко въздух. — Но може би щеше да ми бъде дадена възможност да разбера.

Сега, когато зората беше пукнала някъде отвъд покрова на мъглата и дърветата, светлината беше станала вече по-силна. Фавн надигна глава от скута на Рен, където лежеше неподвижно. Трис беше се появил от тъмнината. Той стоеше и ги наблюдаваше мълчаливо. Нощните звуци бяха замряли, а трескавите движения бяха престанали. В далечината продължаваха да се чуват с неотслабваща сила звуците от изригването на Килешан, непрекъснати и зловещи. Земята потръпваше слабо, а огънят от лавата се издигаше в сив пушек и пепел. Гарт се размърда, движейки ръцете си.

Рен, въздъхна той, аз направих това, за което бях помолен, което бях обещал. Направих най-доброто, което можех. Не бих желал да те мамя. Бих предпочел да ти дам шанса, за който ме молиш. Рен дълго го гледа и накрая кимна.

— Зная.

Суровото тъмно лице беше съсредоточено и неподвижно.

Не се сърди на твоите родители. Те са направили това, което са мислили, че трябва да направят, защото са вярвали, че е правилно. Рен кимна отново. Не смееше да заговори. Ти трябва да намериш сили да простиш на всички. Рен преглътна мъчително. — Аз бих… аз бих желал да не го приемам толкова болезнено. Рен, погледни ме. Тя го погледна неохотно, предпазливо. Ние още не сме свършили. Има още едно нещо.

Рен почувствува студенина в стомаха си, някаква болка от нещо, което усещаше, но още не осъзнаваше напълно. Тя видя Стреса да се появява между дърветата, тътрейки се тромаво, задъхана и мокра. Приближавайки ги, тя забави ход, чувствуваше, че нещо става, че разговорът бе поверителен, може би някакво откровение, нещо неприкосновено.

— Стреса — приветства я бързо Рен, сякаш, за да възпре Гарт и да не чуе онова, което щеше да й каже. Комбинираната котка премести погледа си от едното човешко същество на другото.

— Вече можем да вървим — каза тя. — Всъщност се налага да тръгнем веднага. Планината се срутва. Рано или късно ще достигне дотук.

— Наистина, трябва да побързаме — съгласи се Рен, ставайки. Тя грабна жезъла Рухк и после погледна загрижено своя ранен приятел.

— Гарт?

Първо трябва да поговорим насаме.

— Защо? — попита тя. Гърлото й отново беше се свило.

Помоли другите да тръгнат напред и ни изчакат на известно разстояние. Кажи им, че няма да се бавим.

Рен се поколеба, после погледна към Стреса и Трис.

— Необходимо е да остана за момент насаме с Гарт — каза тя. — Чакайте ни на малко по-нататък. Моля ви.

Те я погледнаха втренчено, без да кажат нищо, после кимнаха неохотно — първо Трис с равнодушно изражение на лицето и после Стреса с подозрение в проницателните си очи.

— Вземи Фавн — помоли Рен, като размисли, откъсвайки дървесния пискун от рамото си и поставяйки го внимателно на земята.

Стреса изсъска на малкото същество и го изпрати тичешком между дърветата. После погледна назад към Рен с тъжни разбиращи очи.

— Повикай ни, руууллл Рен Елф, ако имаш нужда от нас.

Когато те изчезнаха и шумът от стъпките им заглъхна, Рен се обърна отново с лице към Гарт, стиснала здраво Жезъла в двете си ръце.

— Какво искаш да ми кажеш?

Грамадният мъж направи знак с ръка.

Не се страхувай. Ела тук. Седни до мен. Слушай ме за малко, без да ме прекъсваш.

Рен направи както я помоли Гарт, коленичейки достатъчно близо, за да притисне крака си до тялото му. Тя чувствуваше топлината от изгарящата го треска. Поради мъглата и слабата светлина очертанията му изглеждаха смътни, а светът наоколо беше мъгляв и наситен с топлина.

Рен остави жезъла Рухк на земята до себе си, а големите ръце на Гарт започнаха да правят знаци.

Нещо става с мен. Отвътре. Мисля, че е от отровата на Уистерона. То лази през мен подобно на живо същество. То е огън, който разяжда и умъртвява. Аз го усещам как действува, променяйки ме. Това чувство е лошо.

— Ще промия и превържа отново раните ти.

Не, Рен. Не можеш с нищо да промениш това, което става. Отровата е проникнала в моята кръвоносна система, навсякъде в мен.

Дишането на Рен се учести.

— Ако си твърде слаб, ние ще те носим — каза тя. В гласа й се долавяше гневна нотка.

Отначало бях слаб, но слабостта вече преминава. Аз отново ставам силен. Но тази сила не е моя.

Рен се взря в него, без да разбира думите му, но независимо от това бе уплашена.

— Какво приказваш? — попита тя, поклащайки глава.