Тери Брукс - Елфите на Шанара

— Хсстт. Той е тежко ранен, Рен Елф. Твоят грамаден приятел. Бъди внимателна. Отровата е лошо нещо. Пхффттт. Може би няма да бъде в състояние да дойде с нас — предупреди тя шепнешком с дрезгавия си глас.

— Гарт ще се оправи — сопна се гневно Рен, минавайки бързо покрай комбинираната котка.

С помощта на Трис Рен изправи още веднъж Гарт на крака и те потеглиха. Светлината се процеждаше слаба и мъждива през пелената от мъгла, а те изнемогваха от горещината. Стреса водеше, следвайки изкусно своя път през лабиринта на джунглата. Избираше такъв маршрут, който да дава възможност на следващите я да маневрират с Гарт. Ин Джу изглеждаше пуст като че ли смъртта на Уистерона беше поразила всичко живо в него. Но тишината беше най-вече резултат от земните трусове, мислеше Рен. Съществата на Мороуиндъл чувстваха, че не всичко беше наред и поне за малко бяха изоставили своята нормална активност и бяха се напъхали в скривалищата си, чакайки да видят какво ще стане.

Тя наблюдаваше лицето на Гарт докато вървяха, виждаше напрегнатостта в очите му и маската от болка, която опъваше кожата върху костите. Той не поглеждаше към нея. Погледът му беше умишлено взрян в пътя пред тях. Държеше се изправен с нечовешки усилия на волята.

Здрачаваше се, когато те излязоха от Ин Джу и навлязоха в гористата хълмиста местност отвъд джунглата. Откриха един клиринг с изворче и Рен отново почисти раните на своя грамаден приятел. Нямаха нищо за ядене. Всичките им провизии бяха изконсумирани или загубени, а те не бяха сигурни кои корени и плодове бяха годни за ядене. Трябваше да се задоволят само с водата от извора. Трис намери достатъчно сухи дърва, за да запали огън, но почти веднага заваля и за секунди всичко се намокри. Те се подслониха под една коа с разперени клони, притиснати рамо до рамо в настъпващия мрак. След известно време Стреса излезе до място, откъдето можеше да наблюдава, мърморейки, че е единствената останала от групата, подходяща за тази работа. Рен не се впусна да спори по този въпрос. Беше склонна да се съгласи. Светлината отслабваше непрекъснато. От сребриста стана сивкава и накрая напълно изчезна. Гората се преобрази, оживяла внезапно от движение, защото нуждата от храна бе изкарала нейните обитатели на лов, но никое от създанията, движещи се отвън, не направи опит да се приближи до тяхното убежище. Мъглата се процеждаше през дърветата и тревите като лениви пипала. От листата тихо капеше вода. Фавн писукаше, сгушил се дълбоко в рамото на Рен.

В полунощ Килешан изригна. Огънят мощно избухна в сноп от искри и горящи отломки, а пепел и пушек се вдигнаха на възбог. Звуците при изригването бяха ужасяващи. Това бе едно бумтене, което разтърси нощната тишина и събуди всички от сън. Първата експлозия премина бързо в серия трусове, които се наслагваха един върху друг, докато целият остров не започна да се тресе. Изригванията се виждаха дори от голямото разстояние, на което се намираха — една тъмночервена светлина, която се издигаше към небето на фона на мрака и сякаш висеше там. Близо до тях земята се напукваше, образувайки малки цепнатини, от които изригваха, съскайки и изгаряйки, гейзери пара. В сенките островните същества се движеха като обезумели наоколо. Те бягаха без посока или цел, уплашени от интензивността на трусовете, от звука и от светлината. Свилата се под коата група се бореше с импулса да се присъедини към тях. Но Рен знаеше, че спасението с бягство в такъв мрак беше опасно, а Стреса побърза да й припомни, че трябва да останат в укритието до разсъмване.

Изригванията продължиха едно след друго, без прекъсване, през цялата нощ. Това бе една серия от гръмотевични покашляния и свирепи конвулсии, които заплашваха да разцепят Мороуиндъл от единия до другия край. Високо по склоновете на Килешан загоряха огньове, когато потоци лава започнаха своето спускане към океана. Канари се плъзгаха с грохота на натрошен камък, образувайки лавини по всички склонове на планината. Гигантски дървета се разцепваха през средата и се сгромолясваха на земята. Рен затвори очи и се опита безуспешно да заспи. Към зазоряване Стреса се надигна, за да проучи района, а Трис застана на пост вместо нея. Рен остана сама с Гарт. Грамадният мъж спеше на пресекулки, лицето му се къпеше в пот, а тялото му беше изтерзано от конвулсии. Тресеше го треска, а температурата му бе осезаема. Докато го наблюдаваше да се извива и мята, Рен осъзна, че мисли за всичко, което бяха изстрадали заедно. Тя беше се безпокоила за него и преди, но никога толкова много, колкото сега. Нейната загриженост се увеличаваше и от чувството й за безпомощност. Мороуиндъл си оставаше за нея един чужд свят, а познанията за него бяха твърде оскъдни. Тя не преставаше да мисли, че сигурно има още нещо, което би могла да направи за своя грамаден приятел, ала не знаеше какво е то. Рен си спомни за Еленро, която беше поразена от треска, подобна на тази на Гарт, от треска, която никой от тях не разбираше. Тя бе загубила своята баба и бе на път да загуби най-добрия си приятел. Рен непрекъснато уверяваше себе си, че Гарт е силен, че притежава изключителна издръжливост. Той можеше да оцелее при всякаква ситуация; трябваше му само малко време.