Тери Брукс - Елфите на Шанара

В този момент те щяха да бъдат загубени, ако не беше Фавн. Страхувайки се за Рен, която лежеше незащитена на пътя на Уистерона, дървесният пискун се хвърли право върху лицето на чудовището като някаква топка от козина, която дереше и късаше с мъничките си ръце. Уистеронът, който не очакваше това нападение, трепна инстинктивно и отстъпи назад. Той посегна към дървесния пискун, за да премахне тази незначителна заплаха, но Фавн беше твърде бърз и вече се катереше по ръбестия гръб на чудовището. Уистеронът се извиваше разгневен, правейки усилия да го докопа.

Ставай! — заповяда си Рен, мъчейки се да се изправи. Елфовите камъни бяха побелели от горещина в стиснатата й ръка. В този момент се върна Гарт, парцалив и окървавен, с проблясващ на светлината широк меч. Един солиден удар събори Уистерона на задните му два крака. Втори удар почти му отсече една ръка. Уистерон съскаше и се гърчеше, свивайки се навътре в себе. Фавн скочи от гърба му и избяга. Гарт замахна с широкия меч, за да нанесе смъртоносен удар. Острие профуча, режейки и раздирайки въздуха.

Рен се олюля на краката си. Силната топлина на Елфовите Камъни преминаваше от ръката към гърдите й, прониквайки дълбоко в сърцето.

Пред нея лежеше жезълът Рухк, паднал от ръка на Гарт.

Внезапно Уистеронът се извъртя и избълва към Гарт струя отровна течност. Този път грамадният мъж не беше достатъчно бърз и струята, изгаряща като киселина, го блъсна в гърдите. Той се строполи, измъчван от болка, в калта, въргаляйки се, за да се очиси. След миг Уистеронът се метна върху него, закова го с един крайник към земята и започна да натиска.

Обгърнала Елфовите камъни с двете си ръце, Рен призова огъня за последен път. Той експлодира с такава сила, че тя се олюля назад като от юмручен удар. Ударен директно, Уистеронът бе вдигнат като сух клон и завъртян. Огънят беше го обвил като бушуващ ад. Рен напираше, а силната топлина се отразяваше в очите й. Уистеронът все още се мъчеше да освободи, борейки се да достигне момичето. Гарт надигна на ръце и колена между тях, стискайки в едната си ръка счупеното острие на широкия меч. За Рен всичко се развиваше с ужасяваща бавност, като сън, който се разиграваше само в нейното съзнание. Трис беше неясна фигура, появяваща се от мъглата; Стреса глас без тяло; Фавн един спомен, а светът — безкрайно изменчива мъгла. Тъмните очи на Гарт я погледнаха от неговата изподрана и грохнала фигура. В краката й лежеше жезълът Рухк с Лодена, последната надежда за народа на елфите, тяхната спасителна лодка, техния шанс за живот. Рен игнорира всички тези неща и се съсредоточи в силата на Елфовите камъни, в магията на своята кръв, оформяйки я, насочвайки я и знаейки в някакво тъмно тайно кътче на съзнанието, че от това зависи нейният собствен шанс да оживее. Пред нея Уистеронът се изправи отново на крака.

Помогни ми! извика тя наум.

После Рен насочи огъня към калта, върху която стоеше Уистерона, стопявайки я до супа, правейки я рядка като в тресавище. Уистеронът политна напред и затъна до колена. Калта клокочеше и бълбукаше като Килешански поток, всмуквайки газещото в нея създание. Уистеронът съскаше, плюеше и се бореше да се измъкне. Но тежестта му беше достатъчна, за да го повлече надолу. Краката му не можеха да намерят никаква опора. Огънят на Елфовите камъни гореше около него, задълбавайки все повече в калта и превръщайки я в бездънна яма. Уистеронът риташе като обезумял, потъвайки непрекъснато. Той изпищя така, че накара да замрат във въздуха всички други звуци.

После калта се затвори над него. Размътената повърхност светеше в оранжево и жълто от огъня. Уистеронът беше изчезнал.

Пръстите на Рен се затвориха върху Елфовите камъни като механични щипци, които сякаш принадлежаха на някой друг. Огънят се разгоря още веднъж в отговор на това движение и замря. За момент тя остана замръзнала на мястото си и нямаше сила, която да я помръдне — замаяна, плаваща, на половин крачка извън времето. Магията цвъркаше и съскаше вътре в нея, втурвайки се на малки приливи по ръцете и краката й, което я караше да охка и трепери. Рен едва дишаше. Гърдите я стягаха, а гърлото й беше сухо и възпалено.

Пред нея пламъците, които обгаряха повърхността на калната равнина, се смалиха до малки сини езичета и замряха в пара. Гарт все още бе коленичил, с наведена глава и тежко повдигащи се гърди. Ин Джу беше тих и покрит с каверни.

В този момент Фавн изскочи от някъде, покатери се по ръката на Рен и мушна муцунката си в нейната шия и рамо, цвъркайки тихо. Тя притисна лицето си към топлата козина, спомняйки си как малкото създание беше я спасило. Беше истинско чудо, че те, всичките, бяха още живи.