Тери Брукс - Елфите на Шанара

— Защо, Гарт? — попита Рен, поклащайки невярващо глава. — Защо да се пази всичко това в тайна от мен?

Защото твоята майка разбираше колко е опасен всеки опит да се повлияе върху сбъдването на едно пророчество. Тя би могла да те остави на безопасно място, да те предпази от завръщане на Мороуиндъл. Тя би могла да остане при теб и да ти разкаже какво е било предопределено. Но каква вреда щеше да причини, ако беше се намесила по такъв начин? Майка ти е знаела достатъчно за предсказанията, за да разбере заплахата. По-добре било, мислела си тя, ти да пораснеш до пълнолетие, без да знаеш за предсказанието на Еоуен и сама да откриеш каква е отредената ти съдба. На мен бе заръчано да те подготвя.

— Значи ти си знаел всичко? Цялата истина? Знаел си за Елфовите камъни?

Не. За Елфовите камъни не знаех. И аз като теб ги мислех за боядисани камъчета. Обещах, че ти непременно ще научиш откъде ги имаш, че те са ти наследство от твоите родители. Аз трябваше да се погрижа никога да не ги загубиш. Майка ти е била убедена, предполагам, че когато му дойде времето силата на Елфовите Камъни ще се разкрие сама също като съдбата ти.

— Но ти си знаел всичко друго през цялото време, докато съм растяла? И после, когато отидох при Рога на пъкъла, когато бях изпратена да търся елфите?

Да, знаех.

— И не си ми казал? — отначало в гласа й се появи следа от гняв. Казаното от него беше започнало да й въздействува. — Нито дума? Дори когато те молех?

Не можех.

— Какво искаш да кажеш с това „не можех“? — запита разгневена Рен. — Защо?

Защото обещах на твоята майка. Тя ме закле да пазя тайната. Ти не трябваше да знаеш нищо за своя истински произход, за Елеседилите, Арборлон или Мороуиндъл, както и за предсказанието. Нужно бе сама да го откриеш, ако такава бе волята на съдбата. Не можех да ти помогна по никакъв начин. Аз трябваше да тръгна с теб, когато му дойдеше времето, ако исках. Трябваше да те защитавам доколкото мога. Но не трябваше да ти казвам нищо.

— Никога ли?

Грамадният мъж дишаше тежко, а пръстите му се колебаеха.

Аз се заклех. Заклех се, че няма да ти казвам нищо, докато предсказанието не започне да се сбъдва, ако изобщо това се случеше — не биваше да ти доверявам нищо, докато не се върнеш от Арборлон, докато не откриеш истината за себе си и докато не направиш всичко, което ти е било предопределено от съдбата, за да помогнеш на твоя народ. Аз бях обещал.

Рен се отпусна назад. Вълна на отчаяние премина през нея. Не се доверявай на никого, беше я предупредила Усойницата. На никого. Тя вярваше, че съзнава значението на тези думи. Тя мислеше, че разбира. Но това…

— О, Гарт — прошепна поразена Рен. — Аз ти вярвах!

Ти не си загубила нищо от това, Рен.

— Не съм ли? Те се погледнаха в очите, мълчаливи и неподвижни. Всичко, което беше й се случило, откакто Коглин бе дошъл за пръв път при нея преди така много седмици като че ли се събра и легна на рамената й като огромна тежест. Толкова мъчителни, толкова смъртни случаи и такива загуби — Рен чувствуваше всичко това събрано в един единствен момент, в тази истина, ужасяваща и неочаквана.

Ако ти знаеше за предсказанието, всичко момееше да се измени. Твоята майка разбираше това. Баща ти — също. Може би щях да ти кажа, ако можех, но моето обещание ме обвързваше. Голямото тяло се премести, а лицето с рязко очертани се скули се повдигна в светлината. Кажи ми, ако можеш, че е трябвало да постъпя другояче. Кажи ми, Рен, че е трябвало да наруша обещанието си.

Плътно стиснатите устни на Рен представляваха една черта.

— Трябвало е — промълви тя.

Той издържа нейния поглед. Тъмните му очи бяха безучастни и безизразни.

— Не — призна накрая Рен със сълзи на очи. — Ти не е трябвало да ми казваш. — Тя отмести погледа си, чувствайки се опустошена и изгубена. — Но това е слаба утеха. Всеки ме е лъгал. Всеки. Дори ти. Усойницата беше права, Гарт. Ето от какво ме боли. Имаше твърде много лъжи, твърде много тайни, а аз не бях посветена в никоя от тях. Рен плачеше тихо с наведена глава.

— Някой трябваше да ми има доверие. Целият ми живот беше изменен, без никой изобщо да ме пита дали искам. Виж резултата!

Една голяма ръка докосна нейната.

Помисли, Рен. Избрала си жребий си сама. Никой не го е направил вместо теб. Никой не ти е показвал пътя. Ако знаеше истината за нещата, ако разбираше какво се очаква от теб, щеше ли да бъде същото? Ще можеше ли да кажеш, че сама си направила своя избор? Тя го погледна отново, колебаейки се. Щеше ли да бъде по-добре, ако знаеше, че си внучка на Еленро Елеседил, че Елфовите камъни, които мислеше за боядисани камъчета, са истински, че когато станеш пълнолетна, от теб ще се очаква един ден да отидеш чак до Мороуиндъл и по силата на едно предсказание, направено преди да се родиш, да спасиш елфите?