Тери Брукс - Елфите на Шанара

Тази нощ Стреса ги настани в една скална пукнатина, която ги закриваше от три страни сред една горичка от почти обезлистени дървета с твърда дървесина. Те се скупчиха в тъмнината, застанаха с гръб към стената и наблюдаваха как гигантското разрушение от огъня отвъд все повече се разраства. Те все още бяха на един ден път от брега и от срещата с Тайгър Тай, а унищожаването на острова беше неизбежно. Рен се съвзе достатъчно, за да осъзнае опасността, в която намираха. Докато отпиваше от чашата с вода, която даваше Трис и се вслушваше в неговия глас, който звучеше тихо и уверено, тя си спомни какво се очакваше от нея и че единствено Тайгър Тай можеше да й помогне да го стори.

— Трис — каза тя неочаквано накрая, виждайки го сякаш за пръв път и изговаряйки името му с признателност, което го накара да се усмихне с облекчение.

Скоро след това се появиха демоните, Шадуините на Мороуиндъл — първите чудовища, спасили се от яростните потоци лава на Килешан. Те се спускаха надолу по склоновете към брега, обезумели, объркани и готови да убиват всичко, което им се изпречи на пътя. Те изскачаха, препъвайки се, от огненочервения полумрак — една шумна сбирщина от изродени чудовища, които нападаха, без да мислят, реагирайки на своята собствена странна лудост. Стреса ги чу да идват, долавяйки с острия си слух звуците от тяхното приближаване и предупреди другите секунди преди атаката. Трис посрещна нападателите с изваден меч, издържа на напора им и остана съвсем малко да ги отклони, почти равностоен на създанията, макар че можеше да използва само едната си ръка. Но демоните бяха обезумели отвъд границите на страха и здравия разум, изгонени от техния планински край от нещо, което не разбираха. Тези човешки същества бяха за тях по-малка заплаха. Те се прегрупираха и атакуваха отново, твърдо решени да вземат в някаква степен реванш от противника, който им беше под ръка.

Сега обаче ги посрещна Рен, завладяна от нейната собствена лудост, хладнокръвна и разумна, изпращайки магията на Елфовите камъни, която се вряза в тях като бръснач. Те осъзнаха опасността твърде късно. Магията ги достигна и те изчезнаха в огнени избухвания и внезапни викове. За секунди не остана нищо, освен дим и пепел.

Други идваха през цялата нощ на малки групи. Те изскачаха от мрака и нападаха като обезумели, втурвайки се на вълни, което им носеше бърза и сигурна смърт. Рен ги унищожи без милост и без съжаление: и после опожари гората наоколо, докато местността не заприлича на склоновете над нея, където вдигаха пара потоците лава. Когато наближи утрото, цялото им убежище до петдесет ярда наоколо беше голо и димеше. То представляваше сега една костница от почернели до неузнаваемост тела, едно гробище, в което бяха оцелели само те. Нямаше никакъв сън, никаква почивка, само малък отдих от атаки. Зората ги свари с хлътнали очи и втренчен поглед, призрачни и раздърпани фигури на фона на настъпващата светлина. Трис беше ранен на пет-шест нови места, дрехите му висяха на парцали, а всичките му оръжия, с изключение на късия меч, бяха загубени или изпочупени. Лицето на Рен беше сиво от пепелта, а ръцете й трепереха от влятата в нея сила от Елфовите камъни. Бодлите на Стреса бяха щръкнали във всички посоки и като че ли никога нямаше да легнат на мястото си. Фавн беше се свил до Рен като навита пружинка.

Когато светлината изпълзя от изток, един сребърен изгрев през маранята от огън и пушек, Рен най-после им каза какво беше се случило с Гарт, изпитвайки накрая нужда да сподели. Тя желаеше да се освободи от товара, който носеше сама, от горчивата истина, която беше само нейна. Рен им разказа за случилото се спокойно и тихо, при затишието след последната атака. Отново се разплака, мислейки, че очите й никога няма да изсъхнат. Но този път сълзите бяха прочистващи като че ли най-после измиваха част от болката. Всички я слушаха безмълвно. Капитанът на Личната охрана, комбинираната котка и дървесният пискун бяха се скупчили така близо до нея, че да не пропуснат нищо, дори Фавн, независимо дали разбираше думите й или не, беше се сгушил в рамото й. Думите се лееха леко от Рен, бентът на нейното отчаяние и нейния срам се отприщи и тя изпита дълбоко вътрешно спокойствие.

— Рууллл, Рен. Точно това трябваше да се направи — каза комбинираната котка, когато тя свърши.

— Ти знаеше, нали? — попита я Рен.

— Хссстт. Да. Разбрах какво е направила отровата. Но не можех да ти кажа, Рен Елф, защото ти нямаше да повярваш. Той трябваше да ти каже.