Тери Брукс - Елфите на Шанара

И накрая, когато дневната светлина изчезна зад тях и залезът се обагри в сребристо и червено, те излязоха от дърветата и откриха, че се взират над необятното водно пространство на Синия разлив. Пушек и пепел замъгляваха въздуха пред очите им, но зад тази пелена хоризонтът пламтеше от ярки цветове.

Групата се люшна напред и спря. Скалата се спускаше отвесно към бреговата линия, осеяна с камъни. Никъде не се виждаше никаква пясъчна ивица и никаква следа от Тайгър Тай. Рен се облегна тежко на Жезъла, изследвайки небето, което се простираше в далечината — едно огромно пусто пространство.

— Тайгър Тай — шепнеше отчаяно тя.

Трис я пусна и се отдалечи, за да изследва скалния масив.

— Там, долу — каза той след малко, сочейки на север. — Там има някаква пясъчна ивица, ако успеем да я достигнем.

Но Стреса вече клатеше сивата си глава.

— Ссссстт — изсъска тя. — Това означава да се върнем през гората обратно в пушека и при създанията, които крие. Идеята не е много умна, като се има предвид настъпващата тъмнина. Пхфффтт!

Рен наблюдаваше безпомощно как слънцето докосва линията на хоризонта и започва да изчезва. След няколко минути щеше да стане тъмно. Все пак стигнахме дотук, помисли тя и прошепна: Не, така че само тя да го чуе.

Рен остави Жезъла на земята и извади Елфовите камъни. После протегна напред ръката, в която ги държеше и изпрати бялата магия да прореже небето открай докрай. Появи се ярък блясък на фона на сивия здрач. Светлината проблесна като огън и изчезна. Те стояха и я гледаха, наблюдавайки как падаше мракът и слънцето обагряше небето, докато изчезваше от погледите им.

Зад тях преследвачите започваха да се събират. Демоните бяха се спуснали от височините. Тъмните създания или ги преследваха, или бяха привлечени от магията. Сенките им напираха на границата на здрача, ръмжейки, зъбейки се и приближавайки се бавно и неотклонно. Рен и нейните спътници бяха уловени в клопка върху скалния масив, притиснати към слускащия се към океана отвес. Рен чувствуваше скърцането на своите кости, шума от дишането си и напускащите я сили. Не можеше да разчита, че Тайгър Тай ще ги чака толкова дълго. Наивно бе да се надява на това. Все пак тя отказваше да изостави единствената надежда, която им оставаше. Ако бе необходимо, Рен щеше да използува магията още веднъж. Поне още веднъж. Защото от нея едва ли бе останало достатъчно, за да ги запази още една нощ. Нито тя, нито който и да е от спътниците й имаше сили за това.

Трис излезе напред, за да пресрещне сенките между дърветата, слаб, но твърд, с висяща неподвижно счупена ръка и вдигнат меч в другата.

— Стойте зад мен — нареди той.

Секундите отминаваха бързо. Цветовете на западния хоризонт избледняха до сиво. Здрачът стана бледо пепеляв.

— Виж там! — извика предупреждаващо Стреса. Нещо изскочи от тъмнината. Някаква масивна фигура връхлетя върху Трис, събаряйки го на земята. Една друга бързаше след нея, а Стреса ги обсипа с бодли. Рен разлюля Елфовите камъни и изпрати магията напред, обгаряйки най-близките демони. Те извикаха и се отдръпнаха. Трис лежеше в безсъзнание на земята. Рен се отпусна изтощена на колена. — Сссттт ставай! — измърмори отчаяно Стреса. Няколко уродливи форми се отделиха отново от останалите и започнаха бавно да се приближават. — Стани!

В този миг писък разцепи тишината. Звучеше като предсмъртен човешки вик. Една огромна сянка прекоси скалния масив. Нокти на хищник разклатиха клоните на дърветата и накараха нападателите да се пръснат в тъмнината. Рен се взря нагоре безмълвна и невярваща на очите си. Нали не я лъжеха очите…? Сянката, хвърляна от черните, мощни и остри криле се отдалечи и от гърлото на птицата се изтръгна още един писък.

— Дух! — извика Рен, познавайки го. Рокът се върна обратно и кацна на ръба на скалния масив, биейки лудо с крила.

Някаква малка, пъргава фигурка скочи долу, викайки и крещейки като обезумяла.

— Хей, оттук, побързайте! Те скоро ще се опомнят!

— Тайгър Тай!

И когато Рен помогна на Трис да се изправи на крака и се забърза да посрещне дребния мъж, тя видя същия Тайгър Тай, който бе запомнила от срещата им преди седмици, сбръчкан и усмихващ се — едно плашило от кости и кожа, груби, готови да помогнат ръце и живи светли очи. Той погледна Рен, нейните спътници и жезъла Рухк, който тя носеше и се засмя.

— Рен Елеседил! — приветства я той. Ти удържа на думата си, момиче! Върна се обратно от смъртта, за да ме намериш и ми докажеш, че в края на краищата си успяла да изпълниш своята мисия! Хадес! Ти трябва да си твърда като стомана!