Тери Брукс - Елфите на Шанара

— Отпочина ли си вече? — попита той, а тя кимна утвърдително. — Хапни от тези неща. Сигурно умираш от глад. Изглеждаш така, сякаш не си яла дни наред.

Рен благодари и похапна, после пое една стомна с бира, която той й подаде и пи, докато не й се стори, че ще се пръсне. Фавн се обърна, наблюдавайки я с живите си и любопитни очи.

— Ти изглежда си намерила няколко нови приятели — каза Тайгър Тай, когато тя свърши. — Познавам елфа и комбинираната котка по име, но как се нарича този?

— Името му е Фавн. Той е един дървесен пискун. — Рен го погледна в очите. — Благодаря ти, че не ни изостави, Тайгър Тай. Аз разчитах на теб.

— Ха! — изсумтя той. — Как щях да пропусна възможността да разбера какво е излязло от цялата тази работа! Но признавам, че понякога ме обземаха съмнения, момиче. Мислех, че глупостта ти може да е надминала твоя ентусиазъм. И като че ли за малко не е станало точно така.

— За малко — съгласи се тя.

— Аз се връщах да те търся всеки ден, след като изригна вулканът. Видях го от двайсет мили да изригва. Казах си, че може да е свързано с теб. Ти ми даде знак. Така беше, нали? — Тайгър Тай се усмихна и лицето му се сбръчка като стара кожа. — Във всеки случай ние с Дух обикаляхме наоколо веднъж на ден, за да те търсим. Точно завършвах обиколката си за миналата нощ, когато видях твоята светлина. Иначе можеше да си отида, без да те открия. Всъщност, как успя да направиш това? — Той сви устни, после сви рамена. — Не, чакай, не ми казвай. Задействала се е магията на Земните елфи — или греша? По-добре е да не зная. — Той направи пауза. — Във всеки случай, много се радвам, че се завърна благополучно.

Рен се усмихна е признателност и те постояха мълчаливи известно време, гледайки в земята. Птици-риболовци прелитаха бързо и се спускаха стремително към водната повърхност като бели стрели, с прибрани назад крила и проточени напред шии. Фавн слезе от клончето, на което бе застанал, за да се покатери по ръката на Рен и се сгуши в рамото й.

— Досещам се, че твоя грамаден приятел не е издържал изпитанието — каза накрая Тайгър Тай.

Гарт. Болката при спомена за него предизвика сълзи в очите й.

— Не. Не издържа — отвърна тя, поклащайки глава.

— Съжалявам. Мисля, че дълго ще чувствуваш неговата липса, нали? — Проницателният му поглед се плъзна встрани. — Някои болки не се лекуват лесно.

Рен не каза нищо. Тя мислеше за своята баба и Еоуен, за Бухала и Гавилан Елеседил, за Корт и Дал, всичките загинали в стремежа си да избягат от Мороуиндъл, всичките част от болката, която носеше в себе си. Рен се взираше в далечината над океана, изследвайки хоризонта. Накрая откри това, което търсеше — тъмното петно на Мороуиндъл, изгарящ бавно до пепел и скали.

— Ами какво ще кажеш за елфите? — попита Тайгър Тай. — Предполагам, че си ги намерила, съдейки по факта, че един от тях е тръгнал с теб. Рен го погледна, изненадана от въпроса и забравяйки за момент, че той не е бил с нея.

— Да, намерих ги — отвърна тя.

— А Арборлон?

— Намерих и Арборлон, Тайгър Тай.

Той се взира известно време в нея и после поклати глава.

— Те не те послушаха, нали? Не пожелаха да напуснат Мороуиндъл — каза Тайгър Тай с горчивина в гласа. — Сега всички до един са изчезнали, загинали безвъзвратно. Глупави хора.

Глупави са, наистина, помисли Рен. Но не са загинали. Все още. Тя се опита да разкаже на Тайгър Тай за Лодена, опита се да намери подходящите думи, но не успя. Точно сега беше трудно да се говори каквото и да било за него. Тя бе все още твърде близо до кошмара, който бе оставила зад себе си, все още изпитваше чувството, че той може да възкръсне и при най-малкия спомен. Когато и да си спомнеше за него, Рен имаше чувството, че кожата й се обелва от тялото като че ли я разяждаше огън, изгаряйки я до кости. Елфите бяха жертва на собствената си погрешно насочена вяра в силата на магията. Но каква част от тази вяра бе получила тя в наследство? Рен потрепери при тази мисъл. Имаше истини, които трябваше да бъдат претегляни и премервани. Имаше проблеми за разглеждане и животи, които трябваше да се оправят. Тези неща важаха в не по-малка степен и за нея.

— Тайгър Тай — каза тихо Рен. — Елфите са тук, с мен. Аз ги нося… — Тя се поколеба, когато той я погледна очаквателно. — Нося ги в сърцето си. — Челото му се набръчка от учудване, а Рен сведе поглед, изучавайки празните си ръце. — Проблемът е да се реши дали е там мястото им.

Тайгър Тай поклати глава.

— Ти говориш неразбираемо — каза той. — Поне за мен.