Тери Брукс - Елфите на Шанара

— Само аз си разбирам — каза с усмивка Рен. — Имай малко търпение. Стига толкова въпроси. Но когато стигнем там, където отиваме, заедно ще разберем дали уроците на Мороуиндъл са научили елфите на нещо.

В този момент се събуди Трис, отърсвайки се бавно от съня си и те станаха, за да се погрижат за него. Докато действаха, мислите на Рен летяха. Тя откри, че като жонгльор балансира изискванията на настоящето с нуждите на миналото, живота на елфите с опасностите, които носи тяхната магия, и загубената вяра с откритите истини. Напълно съсредоточена в безмълвния си размисъл, тя се движеше сред своите спътници, сякаш беше с тях, а всъщност бе на Мороуиндъл и наблюдаваше неговата еволюция, предизвикана от магията, в която се разкриваха тъмните тайни на нейните създатели. Тя възстановяваше парче по парче безумните и изпълнени с ужас дни на нейната борба за изпълняване на дадените й поръчения. Времето замръзна и докато то стоеше пред нея като статуя, издялано от една смразяваща, мълчалива интроспекция, тя придоби сили да захвърли последните парцаливи дрехи на предишния й живот, това невинно съществуване, предшествало срещата с Коглин, с Аланон и пътуването й към нейното минало, и най-сетне да наметне мантията на тази Рен, която, установи сега тя, отдавна е било предопределено да бъде. Сбогом, бивша Рен. Фавн изписка на рамото й, молейки я да му обърне внимание. Тя му отдели малко време. Колкото можеше.

Един час по-късно комбинираната Котка, дървесният пискун, капитанът от Личната охрана на владетелите елфи, Летящият ездач и момичето, което бе станало Кралица на елфите, вече летяха по своя път към Четирите земи.

Достигането на сушата им отне останалата част от деня. Слънцето светеше слабо, с отблясъка на сребърна стопилка, на западния хоризонт, където бреговата линия най-сетне се очерта като назъбена черна стена на фона на настъпващата нощ. Мракът се спусна, а луната и звездите изгряха, докато те кацнаха върху скалата с широка площадка, гледаща към изоставеното Летящо крило. Телата им бяха схванати и уморени, а очите натежали за сън. Летните миризми на листа и земя ги облъхнаха от гората зад тях, когато се разположиха за спане.

— Пхфффттт! Започвам да харесвам тази ваша земя, Рен Елф — каза й Стреса точно преди Рен да заспи.

Призори потеглиха отново на път — на север по крайбрежието. Тайгър Тай бе яхнал Дух близо до лъскавата му глава, бе вперил поглед напред и не говореше с никого. Той бе хвърлил строг поглед на Рен, когато тя беше му казала къде иска да отиде и оттогава не бе я погледнал. Те се носеха с въздушните течения на запад през Ирибис, Скалистия хребет и към Саранданон. Теренът проблясваше под тях — зелени гори, черна земя, лазурно сини езера, сребърни реки и преливащи във всички цветове на дъгата поля с полски цветя. Светът отдолу изглеждаше безукорен и изваян. От тази височина не можеше да се забележи болестта, която Шадуините бяха донесли. Часовете се нижеха бавно, мързеливо един след друг, изпълнени със спомени за Ездачите на Рокове. Сърцето й се свиваше от копнеж по тези дни на съвършенство, безкрайно й се искаше те да продължават вечно, но същевременно съзнаваше, че утре ще бъде различно, че животът не даваше много надежди.

По пладне кацнаха в една ливада в южния край на Саранданон. Там ядоха плодове и сирене и пиха козе мляко, осигурено от Тайгър Тай. Между дърветата прелитаха птици, а дребни животни се шмугваха по клоните и в дупките. Фавн наблюдаваше всичко като че ли го виждаше за пръв път. Стреса душеше въздуха. Котешкото й лице се набръчкваше и потрепваше. Трис беше вече достатъчно добре, за да може да седи и стои без чужда помощ, макар все още да бе с превръзки и шини, а лицето му — покрито с белези и натъртвания. Той често се усмихваше на Рен, но погледът му оставаше тъжен и сдържан. Тайгър Тай продължаваше да бъде затворен в себе си. Рен знаеше, че той размишлява върху това, което й предстоеше. Искаше му се да попита, но се въздържаше. Тя откри, че Тайгър Тай е един твърде любопитен мъж.

След като се нахраниха, те продължиха своето пътешествие, спускайки се по долината към Рил Сонг. До средата на следобеда следваха коритото на реката на север, спускайки се бавно и непрекъснато към залеза. На здрачаване достигнаха Каролан. Скалната стена се издигаше съвсем отчетливо от източния бряг на реката към огромна, гола отвесна скала. Тя бе издадена навън от една защитна стена от внушителни дървета с твърда дървесина и даващи подслон канари, които се издигаха още по-високо. Стръмната скала бе отгоре камениста и гола — едно неравно парче земя, върху което растяха само изолирани островчета хилава трева.