Тери Брукс - Елфите на Шанара

Барсимон Оридио и Итън Шарт излязоха от тълпата и пристъпиха бавно напред. Те спряха, когато се доближиха на разстояние дузина фута. Изглежда никой от тях не беше в състояние да говори.

Рен престана да се обляга на жезъла Рухк и се изправи. Тя за първи път вдигна поглед към Лодена. Блясъкът на фацетките бе изчезнал в мрака. Магията беше се върнала в земята, а Лоденът бе се превърнал в обикновен камък.

Рен приближи жезъла Рухк до лицето си и видя, че той беше почернял, крехък и мъртъв. Тя го хвана здраво с двете си ръце, поднесе го към своето повдигнато коляно, счупи го на две и хвърли парчетата на земята.

— Елфите се завърнаха у дома — каза тя на двамата, които стояха пред нея, зинали от учудване — и ние никога вече няма да напуснем това място.

Трис мина покрай нея. Тялото му беше, все още в шини и превръзки, но очите му бяха изпълнени с гордост и твърда решителност. Той отиде до място, където всички можеха да го видят, застана близо до командира на Елфовата армия и до Първия министър и извика:

— Лична охрана!

Десетки хора се появиха мигновено, строявайки се в редици пред своя капитан. Из тълпата се разнесе мърморене. Долавяше се някакво очакване.

После Трис се обърна с лице към Рен, отпусна се бавно на едно коляно и постави дясната ръка върху сърцето си за поздрав. Зад него градските лампи премигваха като светулки в тъмнината.

— Рен Елеседил, Кралица на елфите! обяви той. — Личната охрана е строена и готова да ви служи!

Неговите елфи Ловци последваха до един своя предводител, коленичейки и повтаряйки думите в бърза последователност. Някои от тълпата сториха същото, после и други. Итън Шарт коленичи, а след моментно колебание към него се присъедини и Барсимон Оридио. Дали те сториха това, разбирайки истината или просто защото го стори Трис, Рен изобщо не можа да разбере. Тя остана неподвижна, докато пред нея не коленичи цялата нация на елфите, предадена на нейните грижи от Еленро. Рен беше намерила своя народ. Очите й се напълниха със сълзи, когато тя пристъпи напред, за да ги поздрави.

Друидският замък потрепери за последен път като тежък каменен гигант, който се размърдва в съня си и после отново притихва.

Коглин чакаше, подпрял се на масивното писалище със затворени очи и наведена глава, уверявайки се, че силата му се е върнала. Той се бе озовал отново в хранилището, където бяха затворени Друидските истории, намерил отново себе си след като бе търсил Уокър Бо и бе напуснал тялото си по древния друидски метод. Коглин беше намерил Уокър и беше го предупредил, но нямаше сили да остане при него. Беше вече твърде слаб и твърде стар — куп сковани и болящи кости. Цялата му сила беше изразходвана за това последно действие. Той зачака, но трусовете не се повториха.

Накрая Коглин се изправи, пусна ръцете си от масата, отвори очи и внимателно се огледа. Първо видя себе си — своите ръце, после своето тяло — придобило отново плът. Той долови своето дишане, потърка ръцете си една в друга и се опипа, за да се увери, че това, което вижда, е истинско. Прозрачността беше изчезнала и той отново беше от плът и кръв. Мърко беше се прилепил до него и притискаше така силно голямата си глава в неговото слабо като на плашило тяло, че заплашваше да събори стареца на земята. Пустинният котарак също бе станал реален. Той не представляваше вече смътен силует от сенки, не приличаше повече на призрак.

И стените на помещението бяха станали плътни и се виждаха ясно, цветовете се открояваха ярко, а ръбовете и повърхностите се очертаваха от материя и светлина. Коглин си пое дълбоко въздух. Уокър беше успял. Той бе възвърнал Паранор в света на хората.

Коглин излезе от малкото помещение през работния кабинет в коридорите на Замъка. Мърко пристъпваше след него. Слънчева светлина изпълваше коридорите, нахлувайки през високите прозорци, а във въздуха танцуваха прашинки. Старецът зърна бели облаци на фона на синьото небе. Миризми на дървета и треви се носеха в летния въздух. Беше се върнал. Жив. Коглин започна да търси Уокър по коридорите на Замъка. Стъпките му шумоляха тихо по камъка. Отпред той можеше да чуе слабия шум от нещо, надигащо се от недрата на замъка, някакъв тътнеж, някакво пухтене като… И после разбра. Това беше огънят, който подхранваше замъка от сърцето на земята, огънят, който е бил студен и мъртъв през цялото време, а сега, след завръщането на Паранор, отново бе оживял. Коглин пое по коридора, който водеше към шахтата под Замъка. Нещо се движеше в сенките отпред.