Тери Брукс - Елфите на Шанара

И комбинираната котка разбира се беше права, въпреки че това вече нямаше значение. Те разговаряха още известно време, докато светлината бавно се процеждаше, просветлявайки света около тях, техният свят на черни руини, в който пушекът все още се извиваше към небето на тънки спираловидни струйки, а земята продължаваше да трепери с яростта на недоволството на Килешан.

— Той даде живота си за теб, Лейди Рен — каза тържествено Трис. — Той те закри с тялото си, когато Уистеронът щеше да те сграбчи и се сражава, за да те запази в безопасност. Никой от нас не би могъл да го стори толкова добре. Ние се опитвахме, но само Гарт притежаваше необходимата сила. Запази това като спомен за него.

Рен все още чувствуваше как натиска дръжката на дългия нож, плъзгайки го в сърцето на Гарт, продължаваше да чувствува ръцете му да обхващат нейните, сякаш почти бе готов да я освободи от задължението. Рен си мислеше, че винаги ще ги чувствува върху своите длани. Тя винаги щеше да вижда какво имаше в очите му.

Те тръгнаха скоро след това, пресичайки обгорялото бойно поле от последната нощ и поеха към свежозеления пейзаж на настъпващия ден, насочвайки се към последната местност, която ги отделяше от брега. Вибрациите под краката им продължаваха без прекъсване, а пламъците от реките лава горяха все по-близо, спускайки се по планинските склонове. Създания бягаха около тях във всички посоки и дори демоните не спираха, за да ги атакуват. Всички препускаха, за да се спасят от изгарящата горещина, подгонени от яростта на Килешан към бреговете на Синия разлив. Мороуиндъл бавно се превръщаше във врящ огнен казан, който се разширяваше от центъра навън. Навсякъде започнаха да се появяват пукнатини, огромни бездни, които се разтваряха в мрака, съскаха и бълваха пара и горещина. Светът, който беше процъфтявал, изчезваше вследствие използуването на Елфовата магия и след няколко дни щяха да останат само скалите и пепелта от мъртвите. Един нов свят се зараждаше около малката бягаща група и когато се разгърнеше напълно, от стария нямаше да остане нищо.

Те навлязоха в ливади с висока трева, които ограждаха последните ивици стари дървета, граничещи с бреговата линия. Тревата бе започнала вече да се сбръчква и умира, опушена и обгорена от горещината и газовете, лишена от живот. Храстите се чупеха под ботушите им, изсъхнали и безжизнени. Навсякъде горяха огньове, а вдясно от тях, от другата страна на дълбоко дефиле, тънка лента червен огън си пробиваше безмилостно път през поляна с полски цветя и се отправяше към една акациева горичка, която стоеше безпомощно, замръзнала в очакване. Облаци сажди се спускаха надолу от височините на Ин Джу, където джунглата бавно изтляваше до нивото на водната повърхност, под която мочурището започваше да завира. Дребен чакъл и пепел се сипеха някъде отвъд тяхното полезрение, подобно на градушка от облаците, хвърляни от непрекъснатите експлозии на вулкана. Вятърът менеше посоката си и ставаше все по-трудно да се вижда. Беше пладне, а небето бе навъсено, сиво и мъгливо като в есенен полумрак.

Рен чувствуваше главата си лека и безплътна като част от въздуха, който дишаше. Връзките между костите в тялото й бяха халтави, а огънят от магията на Елфовите камъни продължаваше да припламва и искри като угасващи въглени. Тя изследваше терена около себе си и изглежда не можеше да се съсредоточи. Всичко се носеше също като облаците.

— Колко път ни остава още, Стреса? — попита Рен.

— Близо сме — измърмори комбинираната котка без да се обръща. — Пххффтт. Продължавай да вървиш, Рен Елф.

Тя продължаваше да върви, знаейки, че силите й се изчерпват и се питаше дали това се дължи на честото използуване на магията или на изтощение. Рен усети приближаването на Трис и почувствува една ръка да обгръща рамената й.

— Облегни се на мен — прошепна той и пое нейната, тежест върху себе си.

Докато слънцето клонеше на запад, те прекосиха ливадите и накрая стигнаха до старото дърво. От юг то беше вече в пламъци. Горяха най-горните клони и пушекът се издигаше на вълни нагоре. Те се придвижваха бързо, плъзгайки се и хлъзгайки се върху мъх, листа и откъртени камъни. Дърветата бяха тихи и неподвижни — колони на зала, чийто таван бе от ниско надвиснали облаци и мъгла. Мърморене и ръмжене се надигаха в мъглата, отдалечени, но идещи отвсякъде. Пътешествието продължаваше. Веднъж нещо огромно се размърда в сенките от едната страна и Стреса рязко се обърна, заставайки с лице към него, наежвайки бодлите. Нищо обаче не се появи и те продължиха нататък. Отпред се чуваше звук от разбиване на вода в скали — океанът бушуваше. Рен откри, че се усмихва, стиснала здраво до гърдите си жезъла Рухк. Все още имаме някакъв шанс, помисли уморено Рен. Все още имаше надежда, че ще успеят да се спасят.