Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Джърл Шанара ги подтикваше да продължават. Той не стана мрачен и навъсен, както Тей очакваше, нито си върна лошото настроение, което беше демонстрирал към Врий Иридън след загубата на другарите им при клисурата Биън. Не загуби духа, решителността и спокойствието си. Пришпорваше всички неумолимо, дори и него. Настояваше да продължават с търсенето. Караше ги да минават пак по следите си. Принуждаваше ги да проверяват всеки процеп в скалите отново и отново. Силата на волята му отказваше да ги остави да изгубят надежда. Тей осъзна, че Джърл е забележителен водач.

Не получиха от Врий Иридън помощта, която бе очаквал Тей. Нямаше видения, нито усещания, нито проблясъци на интуицията му, нищо, което да им даде указание къде се намира крепостта или входът към нея. Локатът не изглеждаше особено притеснен от това, всъщност даже беше по-скоро ведър. Но Тей предполагаше, че е свикнал с провала и е приел факта, че дарбата му не се появява по команда, а когато и както сама пожелае. Поне не седна да чака появата й. Както всички останали от групата, и той се впусна в търсене, проверяваше нишите в срутените скали, надничаше във всички скрити местенца и пролуки, в тази пукнатина или в онова дефиле. Не коментираше неспособността си да им помогне с таланта си, нито пък Джърл каза нещо по въпроса. И това му правеше чест.

Накрая Прейа бе тази, която направи откритието. Макар че районът, който претърсваха, беше доста обширен и подобен на лабиринт, след четири дни бяха покрили по-голямата част от него. Дотогава за всички вече беше ясно, че ако видението не ги е заблудило, крепостта е скрита по начин, за който не са се сетили. Прейа стана преди зазоряване на петия ден от диренето и тръгна надолу, за да огледа разрушените скални отломъци. Стори го без отчаяние и не от желание да разучи отново местността. Тя седна в сенките на източния скален склон и загледа как светлината започва да осветява върховете и мракът се разсейва, за да се смени сивотата на чезнещата нощ със среброто и златото на новия ден. Гледаше как ярките лъчи на слънцето падат по върховете на планината, просмукват се надолу по скалите, както боя се стича по дървени стени, цвят, обагрящ всяка мрачна пукнатина, открояващ всяка форма и релеф.

И тогава видя птиците. Огромни бели риболовци, морски птици на мили от всякаква видима вода. Издигаха се от една пукнатина в скалата към връх, разположен в средата на групата скали, няколкостотин фута под мястото, където тя седеше. Птиците се появиха неочаквано, бяха повече от дузина, издигнаха се нагоре с идването на светлината, като по команда, извисиха се в небето и изчезнаха към новия ден, настъпващ от изток.

Какво, зачуди се изведнъж Прейа Старли, правят тези морски птици сред голите скали?

Тя веднага се върна при останалите с новината. Описа им видяното, убеди ги, че си струва да бъде проучено и тогава изведнъж Врий Иридън извика, сякаш бе получил откровение:

— Да, да, точно това търсим!

Всички от групата се оживиха и макар че бяха донякъде резервирани и измъчени от дългото търсене, спането върху скалите цели пет нощи и липсата на добра храна, те излязоха от лагера и тръгнаха към планинския склон със завидна решителност.

Отне им половината сутрин да стигнат до цепнатината, от която бяха излетели птиците. Нагоре нямаше път и пътеката, която бяха принудени да следват, лъкатушеше напред-назад по скалния склон. Налагаше се да са изключително предпазливи и да внимават при всяка стъпка. Прейа, която както винаги водеше, стигна горе първа и изчезна в процепа. Докато другите стигнат до тесния перваз пред пукнатината, тя вече се бе върнала с новината, че има проход, който води през скалите.

Тръгнаха напред в колона по един. Скалните стени се стесняваха около тях. Топлината на слънцето отстъпи място на мрак и хлад. Светлината избледня. Скоро надвиснали над тях скални издатини образуваха таван над главите им и ги затвориха изцяло. Ако въобще проникваше някаква светлина, тя се процеждаше през множеството пукнатини в скалния проход. Скоро очите им привикнаха към мрака и те продължиха. Досетиха се, че за птиците е било по-лесно да се придвижат в по-високите нива, където проходът се разширяваше. Намериха бели пера и парченца стара трева и клонки, които белите риболовци явно бяха носили за гнездата си. А те, разбира се, сигурно бяха далеч напред, където имаше повече светлина и въздух. Дружината продължи.

След известно време скалният таван се спусна толкова ниско, че бяха принудени да пълзят. После проходът се разклони наляво и надясно. Прейа им каза да изчакат и тръгна надясно. Върна се след известно време и ги поведе наляво. Не бяха вървели много, когато проходът отново се разшири и те вече можеха да се изправят. Пред тях светлината вече бе по-ярка. Наближаваха края.