Изведнъж ентусиазмът му сякаш започна да се топи и раздразнението му се върна.
— Е, достатъчно. — Той кимна рязко, повече на себе си, отколкото на тях и се изправи. — Вече имаме отправна точка. Надявам се, че всички са доволни. Сега може би ще мога да поспя малко.
Вбесен, той се отдалечи. Тей и Врий Иридън гледаха след него, без да продумат.
— Обикновено не се държи така — рече накрая Тей.
Локатът се изправи.
— Току-що изгуби шестима от хората си, които му вярваха, в нападение, което чувства, че е можело да бъде предвидено. — Тей се взря в него и старецът сви рамене. — В момента мисли за това. Не можа да го скрие от мен, макар и да се опита.
— Но тези мъже не умряха по негова вина — обяви Тей. — Никой нямаше вина.
Локатът присви очи към него.
— Само че Джърл Шанара не гледа на нещата по този начин. Ами ако ти беше на негово място, как щеше да се чувстваш?
После Врий се изправи и се отдалечи, като остави Тей да размишлява сам по въпроса.
Групата отново потегли с пукването на зората, като се отправи на север през планините към Уорл Рън. Прейа Старли се бе върнала през нощта, за да докладва, че няма никакви следи от преследвачи наблизо. Но никой от елфите дори за момент не си помисли, че са в безопасност. Това означаваше само, че си бяха осигурили малко повече свободно пространство. Гномите все още бяха някъде там и ги търсеха. Но щеше да им е много трудно да ги открият в планините, където следите имаха склонността да изчезват сред безчетните скали и объркани проходи. Ако имаха късмет, можеха да се изплъзват от преследвачите си достатъчно дълго, за да открият това, което търсеха.
На Тей му се струваше, че подобна възможност е твърде оптимистична, но пък беше най-доброто, на което можеха да се надяват. Яздеха на север през остатъка от деня, без да видят никакви преследвачи. Следваха дълбоките долини, които прорязваха източната периферия на лабиринта на планините, към прохода Уорл Рън. Установиха се да нощуват на едно равно място, от което се виждаше проходът и долините, които водеха към него откъм Саранданон. Сега бяха близо до мястото, откъдето Джърл беше видял формацията, наречена от него Клещите.
Този ден той като че ли беше в по-добро настроение. Все още беше необщителен и сдържан, но вече не така груб. За това вероятно бе допринесъл и фактът, че сега имаха доста по-добра представа къде отиват. В действителност той се бе извинил на Тей по един доста безцеремонен начин, като бе обяснил поведението си с недостатък в характера. На Врий обаче не каза нищо и Тей предпочете да остави нещата да поулегнат.
Прейа Старли не изглеждаше никак впечатлена от промяната в поведението на Джърл и през цялото време разговаряше с него, сякаш всичко е наред. Тей реши, че тя сигурно вече е опознала настроенията на приятеля му доста добре и е намерила начин да отвръща на всяко от тях. Той изведнъж усети пристъп на ревност, защото между тях двамата не съществуваше такава близост. Още веднъж осъзна, че е аутсайдер, завърнал се изведнъж в стария си живот и все още опитващ се да се нагоди към него. Не знаеше защо това го тревожи толкова, като се изключеше фактът, че с живота му в Паранор бе свършено и му предстоеше отново да свикне с двоякото си отношение към Прейа и Джърл. Не можеше да твърди, че е особено честен с тях, защото бе крил чувствата си към Прейа и от двамата. Или поне така си мислеше. Може би те знаеха много повече, отколкото показваха, и сега той играеше някаква игра на тайни там, където тайни вече нямаше.
Отново тръгнаха по изгрев и стигнаха Клещите по пладне. Тей веднага разпозна върховете, ясното указание от видението на Бремен. Те се издигаха и оформяха на хоризонта остро V, раздалечени доста един от друг и оформящи дълбока цепнатина. Пред тях имаше лабиринт от по-малки възвишения, носещи следите на времето и стихиите, напълно голи, ако не се брояха няколкото разпръснати тук-там групички ели и елши, както и няколко упорити туфи трева и диви цветя. Отвъд тях, след V-образната цепнатина, се издигаше планинска стена, така мъглива, че не можеха да се видят очертанията й.
Джърл заведе групата до началото на прохода, който водеше нагоре към върховете, и там слязоха от конете. Пред тях в небето се рееха грабливи птици и описваха широки, изящни кръгове. Денят беше ясен и светъл; дъждоносните облаци се бяха понесли на изток, към Саранданон. Тей усети слънцето по лицето си, топло и успокояващо, когато се загледа нагоре към прострялата се безкрайна шир от скали и дефилета и се зачуди какви ли тайни крият.
Читать дальше