— Ще оставим конете тук и ще продължим пеша — обяви Джърл и се ухили самодоволно, щом видя изражението му. — Във всеки случай можем да продължим с конете само още малко, Тей. После ще трябва да ги оставим на преследвачите си. Ако направим това сега, ще можем да ги скрием в гората. Може да се наложи да се върнем пак тук, преди да приключим задачата си.
Прейа го подкрепи и Тей знаеше, че са прави, макар че не му се искаше да оставят животните, които ги бяха превели през толкова опасности. И без това се бяха сдобили толкова трудно с тях. Но на онези, които ги преследваха, също щеше да се наложи да продължат пеша, щом стигнеха дотук, затова той реши, че това е най-доброто, което могат да направят.
Джърл избра един от елфите-преследвачи, прошарен ветеран на име Обан, да остане с конете. Инструктира го да отведе животните и да ги скрие някъде, където няма да могат да ги открият, после да остане на пост, докато дружината се завърне. Обан искаше да се присъедини към тях, след като скрие конете, но Джърл изтъкна, че може да се наложи да ги закара на друго място, ако преследващите ги гноми се приближат прекалено близо до тях и че ще е необходимо той да доведе конете при другарите си, ако бъдат нападнати при слизането от върховете. Обан се съгласи неохотно, взе поводите на конете и замина.
Джърл поведе останалите. Вече бяха само седмина — той самият, Тей, Прейа, Врий Иридън и последните трима от елфите-преследвачи. Тръгнаха през лабиринта от скали и дървета към мрачната пролука между Клещите.
Катериха се през остатъка от деня. Докато напредваха, Тей се хвана, че отново премисля задачата, която им предстоеше. Вярно бе, че и останалите от групата споделяха отговорността за намирането на Черния елфически камък, но все пак заръката на Бремен бе отправена изрично към него. Освен всичко останало, той бе и единственият друид сред тях. Само той можеше да борави с магия и да им осигури някаква реална защита. А и беше най-подготвеният да открие и запази Черния камък. Не бе забравил онази част от видението на Бремен, която намекваше за опасността, обграждаща скривалището на Камъка, внушението за мрачната спирала, която го пази от посегателства, неподправеното усещане за нещо зло. Тей се опасяваше, че откриването му ще е само първата стъпка. След това им предстоеше да го запазят, което нямаше да стане лесно и безопасно. Щом Камъкът бе останал недокоснат толкова векове, сигурно бе силно защитен. Врий Иридън и Прейа Старли можеха да му помогнат при намирането. Джърл Шанара и елфите-преследвачи сигурно щяха да му съдействат да го вземе. Но по-голямата част от бремето лежеше на неговите плещи.
И така бе редно, разсъди той. Беше се подготвял за това през тези петнадесет години, през почти целия си съзнателен живот. Времето, прекарано в Паранор, всъщност бе посветено на това. Нищо, което бе вършил досега, не можеше да се сравни с предстоящата му задача. Като останалите друиди, той бе прекарал дните в Паранор, погълнат от проучванията си, в търсене на познание и това, че беше продължил да развива магическите си умения, не променяше факта, че бе водил предимно уседнал живот. Беше живял петнадесет години в изолирана, уединена крепост, без да се интересува от света навън. Сега, когато службата му в Паранор бе изтекла, животът му щеше да се промени завинаги. И промяната започваше тук, в тези планини, сред останките от други векове, с талисман, невиждан от никого след появата на човешкия род.
Затова не биваше да се провали — това беше най-важното. Провалът значеше и край на всяка надежда да бъде спрян Господаря на Магията, край на всеки шанс да бъде създадено оръжие, което да го унищожи, и най-вече край на живота на Тей. Нямаше да има втора възможност, нямаше да може да се върне и да опита отново. Това усилие щеше да бъде кулминацията на годините, посветени на заниманията с друидска магия. Щеше да бъде апотеоз както на това, че магията може да бъде съзидателна, така и на основната цел на живота му като друид.
Но притесненията му далеч не се ограничаваха с това. Групата им бе изтощена от постоянното преследване, от бягствата и криенето, от измъкването от капани, от недостига на сън и дългите часове езда. Не бяха яли както трябва повече от седмица, лишени от провизиите, които се надяваха да съберат, защото бяха захвърлили целия си улов по време на бягството. Бяха обезсърчени от загубата на другарите си и от страха, непрестанно разяждащ увереността им, че търсенето ще успее. Никой не говореше за тези притеснения, но те бяха там — в лицата им, в очите им, в начина, по който се движеха, явни за всеки, който си направеше труда да ги погледне.
Читать дальше