Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Времето ни се изплъзва, мислеше си Тей. Процеждаше се като вода през шепи и ако не внимаваха, можеше да се окаже, че е изтекло.

С падането на нощта вече бяха при входа на прохода и установиха лагера си в една рядка горичка от елши, откъм подветрената страна на планината. На тази височина бе хладно, но не чак мразовито. Скалните стени сякаш събираха и задържаха дневната топлина в прохода, вероятно защото се спускаха рязко в дълбока долина, която свързваше източните и западните части. Ядоха пестеливо, вода все още имаха. Увиха се в одеялата си и заспаха необезпокоявани.

На зазоряване отново потеглиха. Изгревът се изля в долината и освети пътя им с неясни сияния, които проблясваха по източния хоризонт като сигнални огньове. Прейа Старли ги водеше, като разузнаваше на няколкостотин метра напред от основната група и се връщаше от време на време да докладва, да предупреждава за пречки и да им посочва по-лек маршрут. Тей вървеше с Джърл, но не говореха много. Вече се изкачваха нагоре от долината през западния й край, като излизаха от сянката на двата върха, и внезапно откриха, че пътят им е препречен от масивна грамада, която сякаш беше формирана от огромни пластове земя, начупени и струпани от ръцете на гигант. Пред тях стената на Брейклайн се издигаше до небесата, а нащърбените й върхове бяха като скупчени заедно от ръцете на същия гигант, събрани по някаква напълно случайна и неразбираема логика, очакващи някой да ги подреди и да ги постави отново на местата им.

Прейа се върна да ги преведе вляво от грамадата почти цяла миля, по една пътечка, която се извиваше нагоре към острите скали. Сега бяха изчерпали цялата информация от възродилия се спомен на Джърл и вече не им оставаше нищо друго, освен да продължават, докато нещо от видението на Бремен не се появи само. Катереха се по скалите, избягвайки цепнатините, които се спускаха право в мрака, и се придържаха настрани от ръбовете на склоновете и стръмнините там, където при една погрешна стъпка можеха да полетят надолу завинаги. Джърл беше прав, като остави конете, помисли си Тей. Тук щяха да са напълно ненужни.

На билото се натъкнаха на малка, виеща се пътека, почти неразличима, която водеше през тясно дефиле към по-големите канари отпред. Последваха я предпазливо, Прейа избърза напред. Елфическото момиче запристъпва леко през плетеницата от светлина и сенки и после напълно изчезна от поглед.

След малко отново се натъкнаха на нея. Стоеше в края на дефилето, загледана към планините отвъд. Щом се приближиха, тя се обърна към тях, видимо развълнувана. Посочи нещо и Тей веднага видя групата скали вляво от мястото, където стояха. Приличаха на шипове, стърчащи към небето под най-причудливи ъгли, обградени в основата си от широк и висок пояс натрошени скали.

Подобно на свити пръсти, слети в еднородна маса.

Тей се усмихна изморено. Това беше отличителният белег, който търсеха, сбора от нащърбени върхове, които криеха някъде дълбоко в скалната си основа крепост, изгубена от времето на вълшебния свят. Крепост, която видението на Бремен бе обещало и която пазеше Черния камък на елфите.

Беше се оказало по-лесно, отколкото очакваше, да открият първо двата върха във формата на буквата V и после групата скали, които напомнят свити пръсти. Умението на Врий, който беше възстановил спомена на Джърл, и разузнаването на Прейа ги бяха довели до целта така бързо и ефикасно, че направо не беше за вярване. Ако не бяха се сблъсквали с гномите-преследвачи по пътя, щяха да пътуват почти без усилие.

Само че тогава, също толкова бързо, се появиха и трудностите. Търсиха през целия ден, а и на следващия входа към крепостта, скрит сред върховете, но не откриха нищо. Масивните скали, големите скални блокове и плочи, разпръснати около двата върха, предлагаха десетки отвори, които не водеха наникъде. Бавно и усърдно членовете на малката дружина изследваха всяка пътечка, минаваха по нея в сенчестия и хладен сумрак, докато стигнат до някоя стръмнина, гола скала или пропаст. Търсенето продължаваше, настъпи третият ден, после и четвъртият, а елфите все още не бяха открили нищо.

Търпението им започна да се изчерпва. Бяха изминали дълъг път и платили огромна цена само за да се озоват в пълна безизходица — това беше повече, отколкото можеха да понесат. Разяждаше ги ужасното усещане за изтичащото време, за опасността от гномите, които неизбежно щяха да дойдат от изток, за неоправданите очаквания и горчивото разочарование.