Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Не сме дошли чак дотук, за да се връщаме обратно — тихо рече Джърл, като погледна към Тей. — Не и без причина.

Тей кимна. Той също бе решен да продължат. Погледна към Врий Иридън, Прейа Старли, към елфите-преследвачи, които стояха зад нея, и накрая пак към Джърл. Той му отвърна с крива усмивка.

Друидът пое дълбоко дъх и пристъпи в тъмната паст на пукнатината.

Пукнатината бързо се разшири и прерасна в коридор, достатъчно широк да минат двама елфи един до друг. Стъпала се виеха надолу в мрака, който бе толкова непрогледен, че дори изключително острото зрение на Тей не успяваше да различи нищо. Той се придвижи няколко метра напред, като опипваше стената, и откри метална плоча. Когато я докосна, от плоската и повърхност заструи светлина — бледожълта и студена. Той се взря изненадан в нея; тук имаше магия, каквато не бе срещал досега. Светлината разкри още една плоча, малко по-напред. Тей тръгна към нея, положи ръка отгоре й и тя също засия. Това го изуми. Чуваше стъпките на останалите, които идваха зад него. Почуди се какво ли си мислят. Но никой не проговори, а и той не се обърна към тях. Вместо това продължи, като докосваше металните пластини и така осветяваше пътя им през мрачния коридор.

Спускаха се дълго. Тей не можеше да определи колко, беше се концентрирал изцяло върху разпростирането на друидската магия напред по прохода, за да открие скрити капани. Металните плочи, които излъчваха светлина, бяха признак на съвършенство, каквото не беше очаквал. Магията на Вълшебното царство не беше добре позната, тъй като по-голямата част от нейните тайни бяха изгубени с времето, но Тей винаги я беше смятал по-скоро за природна, отколкото за технологична. Плочите му подсказваха, че е грешил, и това го направи неспокоен. Реши, че тук не бива да приема нищо за даденост. Следвайки въздушните течения, плъзгайки се през пролуките между камъните, лъкатушейки между прашинките, които се вдигаха от стъпките им, друидската му магия изследваше всичко. Бързо и прецизно той обследваше и подреждаше в ума си тайните на света, през който минаваха. Не откри никаква следа от човешко присъствие, макар че предупреждението над входа намекваше за обратното. Не откри знак някой да е минавал оттук от години, може би и от векове. И въпреки това имаше натрапчивото усещане, че е наблюдаван, че някой го преценява, че нещо чака пред тях, търпеливо и неумолимо.

Стълбището свърши пред масивна желязна врата, по която нямаше никакви ключалки. Не я пазеше никаква магия. Над ръждивата й, корозирала рамка, в камъка бяха издълбани думите ЧУ МАГНА — но само те и нищо повече от надписа над цепнатината, през която бяха влезли.

Останалите от малката група се скупчиха около него. Прейа Старли, застанала на четири крака, започна да оглежда земята пред вратата, после стана и поклати глава. Никой не бе минавал оттук от много дълго време.

Тей провери двете крила на вратата и процепа между тях. Не откри нищо. Пристъпи напред, хвана големите железни дръжки и ги натисна надолу.

Дръжките поддадоха лесно, езичетата се освободиха и крилата на вратата се отвориха навътре в пълен синхрон. От отвора се появи мъглива светлина, която заструи с неземно потрепване, сякаш се процеждаше през стъкло, покрито от дъждовни капки.

Пред тях се извисяваше огромна крепост. Каменните й блокове бяха така древни, че ръбовете им бяха вече изгладени от времето, а повърхността им бе така напукана, сякаш бяха покрити с паяжина. Това беше удивителна конструкция, с кули, извисяващи се хармонично над бойниците, на всеки ъгъл имаше цяла плетеница от свързани помежду си парапети и подвижни греди, и тесни проходи, извиващи се в сложни спирали, подобни на преплетените нишки в гоблен. Крепостта се издигаше все по-високо и по-високо, а върхът й бе почти невидим за окото. Планината я обграждаше от всички страни, като само отгоре се откриваше небето, над тавана от облаци и мъгла. Дървета и шубраци растяха нагъсто по скалните стени, до най-високите им нива, клони и лози се спускаха през шпиловете във вътрешността на крепостта, а дневната светлина едва проникваше през обърканата им плетеница. Явно странната й природа се дължеше на тях. Защото тя се процеждаше през филтъра на растителния саван и се отразяваше чудно през мъглата, като обливаше камъка с воднисто сияние.

Тей пристъпи през вратата в огромен двор, който обграждаше цялата крепост. Сега откри, че е минал през нейната външна стена, каквато всъщност представляваха скалните върхове. Обърна се назад и се взря в тях изумен, осъзнавайки, че с времето планината се е надигнала и се е приближила към древната крепост, докато стените й са започнали да се пропукват и раздробяват. Сантиметър по сантиметър, планината бе започнала да поглъща отново земята, на която бе изградена крепостта. И един ден щеше окончателно да я заключи, може би за добро.