Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

И все пак друидът усещаше някакъв живот, нещо повече от растенията, присъствие на нещо силно, древно и смъртоносно.

— Ела с мен — каза накрая той на Джърл.

Те се отделиха от групата и започнаха бавно и внимателно да изследват външния периметър на градината.

Алеята беше широка и свободна, така че имаха видимост във всички посоки. Всяка страна на градината бе дълга няколкостотин метра и навсякъде се виждаше все същото — цветя по края, дървета и лози във вътрешността. Нямаше никакви пътечки. Нито признаци на друг живот. Нито някаква следа от Черния елфически камък.

Накрая се озоваха на мястото, от което бяха тръгнали. Тей отново се приближи към Врий Иридън. Локатът отново бе дошъл в съзнание и се бе свил до Прейа. Очите му бяха отворени и се взираха в градината, но на Тей му се стори, че всъщност виждат нещо съвсем друго.

Друидът коленичи до стареца и тихо го попита:

— Сигурен ли си, че Черният елфически камък е тук?

Локатът кимна.

— Някъде в този лабиринт — прошепна той, гласът му бе груб и надебелял от страх. Очите му внезапно се вдигнаха към Тей. — Не бива да ходиш там! Няма да излезеш отново, Тей Трифънйъд! Онова, което пази Камъка, живее в това място и те чака!

Юмрукът му се вдигна пред изкривеното му от болка лице.

— Послушай ме! Няма да можеш да устоиш пред него!

Тей стана и отиде при Джърл Шанара.

— Искам да направиш нещо — каза му, като внимаваше Врий Иридън да не го чуе. — Извикай останалите елфи тук, а Прейа остави с локата.

Джърл го гледа известно време, после направи знак на елфите-преследвачи да се приближат. Когато се събраха, погледна питащо към Тей.

— Искам да ме хванете за ръцете — рече им друидът. — По двама от всяка страна. Дръжте ме и не ме пускайте, без значение какво казвам или правя. Не ме изпускайте. Не реагирайте на това, което ви говоря. Дори не ме поглеждайте, ако можете. Ще успеете ли да го направите?

Елфите преследвачи се спогледаха и кимнаха.

— Какво смяташ да правиш? — настоя Джърл.

— Ще използвам друидската магия, за да открия какво е скрито в градината — отвърна Тей. — Нищо няма да ми се случи, ако запомниш това, което ти казах.

— Ще го запомня — отвърна приятелят му. — Всички ще го запомним. Но тая работа хич не ми харесва.

Тей се усмихна, сърцето му биеше лудо.

— На мен също.

После затвори очи и изличи присъствието на останалите от съзнанието си. Започна да събира магията в себе си, беше се вглъбил изцяло. Там, дълбоко в сърцевината на собствената си същност, той започна да оформя магически образ на самия себе си, същество от дух, лишено от материя, което изпрати напред с едно дълго, бавно издишане.

Отдели се от вещественото си тяло като едва видимо привидение, частица етер на фона на бледата сива светлина на древната крепост. Промъкна се покрай Джърл Шанара и елфите-преследвачи, покрай Прейа и Врий Иридън, и продължи към гъстата, зелена плетеница на потъналата в тишина градина. Докато се придвижваше, усети доста по-ясно магията, заровена там. Стара, лукава и всепроникваща, корените й бяха по-дълбоки от тези на дърветата и лозите, които я криеха. Това бе ядрото, с което бяха свързани линиите на земната енергия, пазещи крепостта. Те излизаха от него като паяжинни нишки, увиваха се около камък и метал, достигаха от външните стени до най-високите кули, от най-дълбоките килии до най-издигнатите бойници. Разпростираха се по планинските върхове, чак до небето. Огромна концентрация на мисъл, чувство и сила. Сега той вървеше към тяхната мрежа и внимателно подбираше пътя си, като се провираше помежду им, без да ги докосва.

Най-сетне се озова в градината и си запроправя път из нейния лабиринт, сред тежкия мирис на плесен и почва и сладкия дъх на листа и лози. Навсякъде градината бе една и съща — гъста и тайнствена. Той се рееше безтегловен и нематериален по въздушно течение, като избягваше енергийните линии, разпрострени навсякъде, и не правеше нищо, с което можеше да обезпокои онова, което го наблюдаваше.

Беше навлязъл толкова навътре, че вече си мислеше, че би трябвало да я е прекосил надлъж цялата, когато откри неочаквано сгъстяване на енергийните линии на място, където светлината като че ли бледнееше и сенките отново настъпваха. Тук нямаше дървета и лози. Тук господстваше само мрак. На място, на което нищо не растеше, се виждаше само гола земя, която сякаш попиваше разсеяната светлина както гъбата попива водата. Нещо невидимо трептеше и пулсираше като сърце, обгърнато с пластове защитна магия, обвито в покривало от сила.