Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Тръгнаха по спираловидното стълбище и седнаха един до друг в тишината на крепостните дълбини. Пред тях градината отново бе притихнала, отново беше само градина и нищо повече. Сякаш не се бе случило нищо.

Тей погледна към локата и после извърна очи.

— Ако ти кажа, трябва да си остане между нас. Никой не бива да узнае.

Врий Иридън кимна и прошепна:

— Господаря на Магията ли е?

Тей поклати глава.

— Това, което властва тук, е много по-старо. Онова, което живее в градината, преди е обитавало тази крепост. То е сбор от души, същества от вълшебното царство, предимно елфи, които преди много векове са били също като мен и теб. Но са пожелали мощта на Черния елфически камък. Пожелали са я и тяхната жажда е била така отчаяна, че не са могли да устоят. Използвали са Камъка, всички те, вероятно заедно, а може и поотделно, и са били унищожени. Не мога да кажа как, но историята им ми бе разкрита. Усетих ужаса и лудостта им. Трансформирани са, превъплътени са в тази градина, в едно колективно съзнание, в обща мощ, чиято магия крепи развалините на крепостта. Тя е концентрирана тук, където останалото от тях е пуснало корени под формата на тези дървета и лози.

— И те са били хора? — попита ужасен локатът.

— Някога. Но вече не. Изгубили са всичко човешко у себе си, когато са призовали силата на Черния елфически камък. — Тей се взря в него като обсебен. — Бремен ме предупреди за опасността. Каза ми, че каквото и да се случва, по каквато и да било причина, в никакъв случай да не използвам Черния камък. Сигурно е знаел какво ще ми струва, ако го направя.

Слабото лице на Врий Иридън се сведе и върху него легна сянка. Очите му мигаха бързо.

— Успях да почувствам, че нещо живее тук и те очаква — казах ти това. Но защо те чака? Дали търси някой от своя вид, същества, притежаващи мощ, които използват магия под някаква форма? Или пък се пази от тях? Какво го движи? Мен сигурно пропуска, защото магията ми не подлежи на определение и не е толкова силна. Тя е само интуиция и прозорливост и то няма нужда от нея. Но, по дяволите, мога да почувствам мрака, който се съдържа в него!

Той се обърна към Тей.

— Ти имаш друидска магия, а тя е далеч по-непреодолима. Няма съмнение, че това тук или се страхува, или ламти за нея.

Тей мислеше трескаво.

— То защитава Черния елфически камък, защото той е източник на мощта му. И на живота му. Аз го застраших, като навлязох в градината и обезпокоих енергийните му линии. Дали е разбрало, че съм друид? Не съм сигурен.

— Но несъмнено те е разпознало като враг. Със сигурност, защото се опита да те убие. Знае, че не те е победило. — Локатът въздъхна, дълго, накъсано дихание. — И ще чака да опиташ отново, Тей. Ако се върнеш в градината, ще бъдеш погълнат.

Те се взираха един в друг, без да продумат. „Разпознало те е като враг — повтори наум Тей думите на Врий Иридън. — Знае, че не те е победило.“ Това изведнъж му напомни за нещо, но не можеше да се сети за какво. Доста се помъчи, докато си спомни. Бремен беше променил външния си вид, формата си, самото си мислене, за, да може да проникне в леговището на Господаря на Магията. Старецът беше променил самия себе си, за да стане едно от чудовищата, които живееха там.

Дали можеше да направи същото тук?

Дъхът му заседна в гърлото и той се извърна, за да не види Врий какво се крие в очите му. Не можеше да повярва, че мисли за подобно нещо. Не можеше дори да си представи, че въобще допуска тази идея в главата си. Това беше лудост!

Но какъв друг избор имаше? Нямаше друг начин — вече знаеше това. Погледна към останалите, които бяха седнали заедно в края на смъртоносната градина. Бяха изминали дълъг път, за да намерят Черния камък на елфите, и никой от тях нямаше да се върне сега. Безпредметно бе да се мисли друго. Залозите бяха твърде големи, цената на провала — твърде висока. По-скоро биха умрели.

О, но трябваше все пак да има друг начин! Като че железни окови бяха стегнали ума му. Как щеше да се принуди да го направи? Какъв шанс имаше да успее? Ако този път се провалеше, нямаше да има връщане. Щеше да бъде погълнат…

Погълнат.

Той се изправи, имаше нужда да стане, сякаш да се изправи лице в лице с решението си, да се отдалечи от страха си. Слезе от стълбището, като остави смутения локат да се взира след него. Отдалечи се и от другите — от Джърл, от Прейа и елфите-преследвачи, — за да събере мислите си и да прецени мощта на силата си. Чувстваше се така изтощен и пречупен, сякаш на плещите му тегнеше канара. Мислеше за себе си като за друид — сега, преди и завинаги, но той беше само един от малцината, част от ред, който най-вероятно бе осъден да отмре. Светът се променяше и някои неща трябваше да отминат по реда си. Може би така щеше да се случи и с тях, с Бремен, с Риска и с него самия.