Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Тогава започна да се изгражда наново. Черпеше от живота в градината, за да го постигне. Черпеше от онези създания, някога също били разумни същества. Откри есенцията на онова, което бяха, ядрото на онова, в което ги бе превърнал Черният елфически камък, и го пусна да разцъфти в самия него. Стана като тях, загубен в мрака, обзет от гняв, празен, отражение на тяхното безумие, на тяхната злина. Но все пак не се бе лишил от най-съкровеното на собствената си същност. Беше само на крачка от тяхната участ, съвършено близо.

Наблюдаващите го елфи можеха да видят метаморфозата му. Виждаха как високата му, леко прегърбена фигура се свива и гърчи, а длъгнестите му крайници се изкривяват. Усещаха как нечестивостта пълзи по него, докато поглъща всичко. Можеха да усетят миризмата на гнило. Можеха да вкусят разрухата му. Той бе отрицание на всичко добро, на всичко човешко и дори Джърл Шанара, който бе наясно с това, което приятелят му се опитваше да направи, се отдръпна.

Лудостта зажужа из главата на Тей Трифънйъд, напълно избуяла и обсебваща. Той беше пропит от извратената черна магия на градината, от разрухата на онези, които я бяха осеяли с живота си и превърнали в свой дом. За миг Тей си помисли, че разбира тази магия, как тя е произлязла от неправилната употреба на Черния елфически камък, но мисълта за това разбиране бе заплаха и за последните следи от неговия здрав разум, за мъничкото ядро, което бе запазил, и той се насили да я отпъди.

Навлезе в градината, като събрат на създанията, които тя бе погълнала. Вървеше смело, защото нищо друго не би било подходящо. Влезе като един от тях, все още ангажиран със задълженията, които те бяха изоставили след метаморфозата си, все още обитаващ света, който те бяха напуснали. Промъкваше се между стройните дървета и провисналите лози, влизаше като змия в змийското леговище. Беше отровен, колкото и те, и нищо от онова, в което се бяха превърнали, не беше по-зло от това, в което той се бе преобразил. Навлезе в сенчестите дълбини на градината, привлечен от тях, прониквайки с лекота в бездушната им прегръдка.

Градината и съществата, които я хранеха, реагираха както се беше надявал. Приеха го като свой. Разпознаха го, приветстваха го като един от тях. Той се потопи в тяхната поквара, в разрухата им, позволи ластарите на колективното им съзнание да пропълзят като червеи в ума му, за да могат да разберат намерението му. И видяха, че той беше техен пазител. Той беше градинарят. Той бе дошъл, за да им донесе нещо, промяна, която щеше да породи нов растеж, която щеше да задоволи някоя неизказана още нужда. Той бе дошъл, за да им донесе освобождение.

Тей навлезе дълбоко в градината, така дълбоко, че напълно изгуби себе си в онова, в което се бе превърнал. Всичко останало избледня и нямаше да се завърне отново в паметта му, докато не излезеше оттук. Той се сви на възел, от който животът му се изцеждаше на мънички, алени капки. Целият бе само болка и лудост, гневен призрак, изгубил напълно предишната си същност. Беше лишен от всичко, което бе представлявал.

Но имаше и нещо, което не преставаше да го движи. Непроменимото и неизменно съзнание за целта, която си бе поставил. Той беше дошъл за Черния елфически камък и дори в безумието си бе твърдо решен да се сдобие с него. Непоколебим, воден от непреодолимата нужда, той се приближи към него. Магическите линии го докосваха и после се плъзгаха настрани. Лозите потреперваха, но не от гняв, а от признателност. Животът в градината му позволи да се наведе над Черния камък, да го вземе в ръцете си, да го притисне към гърдите си. Те виждаха, че е дошъл да се погрижи за него. Беше дошъл да извлече нова магия от него, магия, която и те щяха да споделят, магия, която щеше да нахрани и задоволи отново глада им.

Защото Тей бе избрал тази маскировка за себе си. Съществата, които съставляваха градината, не можеха повече да призовават силата, която ги бе покварила, не можеха да се хранят от нея. Те бяха заключени в новото си преображение, хванати в капан сред лозите, дърветата и цветята на това парче земя, дълбоко в крепостта, която някога бе техен дом, вкоренени тук завинаги. Те пазеха Камъка, както биха пазили ключалките на оковите си, в очакване на времето, когато ще им бъде донесен ключа, който да ги освободи. Тей носеше този ключ. Тей беше шансът, надеждата и обещанието, което им нашепваше тяхната лудост.

И така, той тръгна, стъпка по стъпка, обратно през градината, стиснал в ръце — или по-скоро в онова, което минаваше за ръце — Черния елфически камък. Нишките магия се влачеха след него, мрежата от силови линии на градината се отваряше, за да му направи път, ластарите се отдръпваха, за да го пропуснат. Те леко изплющяваха при преминаването му и той усещаше как градината потреперва от болка. Но болката откънтяваше и в него, прекрасно усещане. Болка, която бе обещание за агония, агонията на трансформацията. Мрачна решителност пришпорваше краката му, разяждаше сърцето му, тласкаше го напред през сенките. Нова сила се докосна до уродливата му форма, леко и все още колебливо, като допир на копринени пръсти до кожата. Това беше спящата магия на Черния камък, която се пробуждаше, нетърпелива да се освободи, да даде живот на нови обещания. Тя галеше Тей, като любовница. Милваше разкривеното му тяло и го изпълваше с радост. Нашепваше му, че може да има мощта й за себе си, че може да се разпорежда с нея, както пожелае и тя ще му даде всичко.