Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Тей Трифънйъд се приближи бавно, взирайки се в задушаващите сенки, като внимателно се провираше покрай защитните линии магия. В този си облик той призова покоя в себе си, успокои пулса си, шепота на дъха си, докато накрая потрепването на сърцето му съвсем замря. Оттегли всичко, освен една съвсем мъничка част от себе си, и се сля с мрака. И тогава го видя. Върху древна метална рамка, по която бяха изписани руни и странни същества, лежеше скъпоценен камък, черен като мастило, толкова непроницаем, че никаква светлина не се отразяваше по гладката му повърхност. Непрогледен и неизмерим, излъчващ магия, надхвърляща всичко, което Тей някога си бе представял, Черният камък на елфите чакаше.

Чакаше него.

О, по дяволите! Чакаше него! Като пеперуда, привлечена от пламък, той посегна към него импулсивно, без да мисли, неспособен да устои. Посегна алчно, като отчаян удавник, а сега Джърл Шанара не беше тук, за да го спре. Само образ, нематериално видение, Тей дори не съзнаваше какво върши. В този момент всякакви мотиви бяха изгубили смисъл за него и го движеше единствено нуждата.

И точно фактът, че беше само дух и нищо повече, го спаси. В момента, в който ръцете му се сключиха около Камъка, той се осъзна. Усещаше как магическите енергии затреперват в отговор на присъствието му, чувстваше как вибрират и вият предупредително. Опита се да се отдръпне, да избяга от онова, което го връхлиташе, но не можеше. Онзи, който го наблюдаваше и бе останал скрит за него, съществото, което живееше в руините на Чу Магна, изведнъж придоби ужасяваща форма. Земята затрепери при пробуждането му, лозите, които растяха из цялата градина, допреди миг отпуснати и неподвижни, сега започнаха да се изправят — спирали на смъртта, за която сянката на Галафил беше предупредила Бремен. Те се извиваха между стройните дървета като змии и търсеха. Магията ги направляваше, хранеше ги, даваше им живот и Тей, макар и безплътен, веднага разбра какво търсят. Те се увиха около ръцете и краката му, около тялото и главата му, десетки здрави пипала, появили се отвсякъде. Започнаха да стягат все повече и повече. Тей можеше да усети натиска им. Не би трябвало да го усеща — нали се бе превърнал само в дух. Но магията на градината имаше силата да го открие дори и в тази нематериална форма. Магия, която търсеше магия — магия, която можеше да унищожи дори друид. Тей се почувства сякаш го разкъсват. Чу, че крещи — болката бе напълно реална в душата му. Като призова себе си от ядрото на разпокъсаната си форма, опирайки се на миниатюрната като песъчинка частица, оцеляла от собственото му аз, той се откъсна от увитите лози към светлината.

И внезапно отново се озова в тялото си, извиваше се и крещеше, бореше се да се освободи така буйно, че Джърл и елфите-преследвачи не можеха да го удържат. Тей си пое дъх, потрепери и накрая се свлече в ръцете им. Целият бе прогизнал от пот, дрехите му се бяха разкъсали при усилията да се отскубне от ръцете им. Пред него градината се вълнуваше от живот, цял смъртоносен океан, тресавище, от което никой не можеше да се измъкне.

И въпреки всичко той бе успял.

Очите му се притвориха и стесниха като цепки.

— По дяволите! — прошепна Тей, като се опитваше да се отърси от спомена за примката на здравите лози, пропълзели по него.

— Тей! — гласът на Джърл бе дрезгав от отчаяние. Едрият мъж го държеше, обвил с ръце тялото му. Трепереше силно. — Тей, чуваш ли ме?

Друидът се вкопчи в приятеля си и очите му изведнъж се отвориха. Каза си, че вече е добре. Вече беше в безопасност, невредим. Пое си дълбоко и бавно дъх. Беше се завърнал сред живите и от ужаса, вдъхнат му от черната магия на Камъка, беше разбрал онова, което трябваше да узнае.

Разказа на останалите какво бе научил. Повика всички да се съберат близо до него, защото нямаше причина да го държи в тайна от някой от тях, и им каза какво се бе случило. Не ги излъга, но премълча най-мрачното от истината, която бе открил. Опита се да не показва колко е изплашен, макар че страхът му отново се пробуди, щом започна да си припомня преживяното, и го заля като огромна, пълноводна река. Правеше усилие да удържа гласа си спокоен и да не се разпростира прекалено. Когато свърши, им каза, че трябва да помислят какво да предприемат.

Всички се отдалечиха, освен Врий. Локатът остана, без Тей да го е молил за това и когато другите не можеха вече да ги чуят, го хвана за ръката.

— Не каза нищо за онзи, който наблюдава. Не го назова, а би трябвало да знаеш кой е. — Тънките, слаби пръсти го стиснаха още повече. — Усещах, че чака теб, точно теб, сякаш си по-специален за него. Кажи ми какво представлява, Тей Трифънйъд.