Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Тей стана рано и видя, че Джърл вече е буден и стои в края на лагера, загледан в настъпващия ден, който отново се очертаваше да бъде мрачен, защото времето още не се бе оправило.

Едрият мъж се обърна, щом друидът се приближи.

— Тей. Доста кратка нощ, нали?

Тей сви рамене.

— Аз се наспах.

— Но май не както си свикнал да се наспиваш. Не както в Паранор, при друидите, в легло, в суха стая и с топла закуска, която те очаква на сутринта.

Тей застана до него, като избягваше погледа му.

— Това няма значение. Всички друиди са мъртви. Паранор го няма. Тази част от живота ми приключи.

Сините очи на приятеля му го изучаваха проницателно.

— Нещо те тревожи. Твърде добре те познавам, за да не го забележа. Тези дни изглеждаш доста объркан. Заради Ритън Кип ли? Заради онова, което направи, за да го отървеш от болката ли?

— Не — отвърна искрено Тей. — По-сложно е.

Джърл помълча малко и после попита:

— Да се опитам ли да се досетя, или предпочиташ да не говорим за това?

Тей се поколеба. Не беше сигурен дали въобще иска да отговори.

— Свързано е с чувството да се завърнеш към нещо, от което си бил разделен задълго — отвърна той накрая, като внимателно подбираше думите си. — Бях извън Западната земя цели петнадесет години. Сега се върнах, но сякаш вече не принадлежа на това място. Не знам нито къде трябва да бъда, нито как да действам, нито какво да правя. Ако не беше това търсене, щях да съм напълно изгубен.

— Е, може би засега то е достатъчно — внимателно отвърна приятелят му. — Може би останалото ще дойде с времето.

Тей поклати глава.

— Не мисля. Смятам, че съм се променил и не мога отново да се върна назад. Онези години в Паранор ме оформиха по начин, който все още не разбирам. Усещам се като хванат в капан между онзи, който бях някога, и човека, който съм сега. Не се чувствам нито като единия, нито като другия.

— Но ти се прибра съвсем скоро, Тей. Не можеш да очакваш да се почувстваш веднага както преди. Разбира се, че ще ти е странно.

Тей погледна приятеля си.

— Мисля, че когато всичко това приключи, май ще трябва да замина отново, Джърл.

Джърл Шанара отметна един рус кичур от очите си, лицето му блестеше от влагата на ситния дъжд.

— Много бих съжалявал, ако го направиш. — Той млъкна за миг. — Но бих те разбрал, Тей. И ние пак ще си останем най-добри приятели, завинаги.

Той сложи ръка на рамото на Тей и я задържа там. Тей се усмихна в отговор.

— Винаги ще бъдем приятели.

Те отново поеха на запад в мъглата на ситния дъжд, който се засили с напредването на деня. Вече бяха в покрайнините на Саранданон, яздеха, обгърнати от сумрака, видими единствено един за друг. Сякаш светът, от който идваха и в който отиваха, се разтопяваше. Сякаш нямаше нищо освен материализиращият се пред тях малък къс земя, през който минаваха. Той бързо изчезваше отново зад гърбовете им като че ли бе съществувал само за няколко секунди, колкото да го прекосят.

По залез наближиха клисурата Беън, проходът през Кенсроу, който водеше до Брейклайн, и навлязоха в нея вече по мръкнало. Там отново се натъкнаха на гноми-преследвачи, които и този път бяха пред тях. Голяма група, разположена насред клисурата и препречваща пътя им. Не бяха онези, които ги атакуваха в източния край на долината. Тези явно се бяха установили тук отдавна. Прейа Старли отиде да разузнае напред. Откри лагера им и докладва, че явно не е устроен наскоро. Часови бяха разположени из цялата клисура и нямаше начин да минат незабелязани. Оставаше да заобиколят, но това щеше да ги забави с три дни, а те не можеха да си го позволят. Трябваше да намерят начин да продължат.

След кратко обсъждане се спряха на план, който разчиташе предимно на изненадата. Изчакаха до полунощ, после се качиха на конете и препуснаха право към прохода. Загърнати в пелерините си, под прикритието на нощта и лошото време, те едва се различаваха един друг, а какво остава за стражите гноми. Яздеха без да бързат, сякаш лениво, като създаваха впечатлението, че са на своя земя. Когато стигнаха достатъчно близо до входа на клисурата, за да могат да ги забележат, Тей, който бе научил няколко езика по време на престоя си в Паранор, извика на гномите, като се държеше, сякаш бе очаквал да ги види. Подкрепления, съобщи той небрежно, и елфите се приближиха още повече.

Когато гномите усетиха, че нещо не е наред, те вече ги бяха задминали и пришпорваха конете си напред. Яздеха през лагера, като разпръскваха гноми и огньове във всички посоки и ревяха така, сякаш бяха поне стотина. Изненадата беше пълна. Гномите се изтъркаляха от постелите и хукнаха да ги преследват, но елфите вече се бяха отдалечили на безопасно разстояние.