Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Ние го намерихме, аз и Джърл — каза той тихо.

Тя кимна, без да отговори. Той искаше да й каже какво е направил и защо, но не можа да изрече думите.

— Как са разбрали? — попита Тей.

Усети как тя сви рамене.

— Не са. Досетили са се. Аванпостовете не са никаква тайна. Гномите знаеха, че може да тръгнем да търсим Черния елфически камък. Просто са ни причакали. Предполагам, че са завардили всички аванпостове. — Тя замълча за момент. — Ако знаеха плановете ни с точност, ако знаеха как да ни открият, щяха да хванат и мен. Но аз ги намерих точно преди те да ме открият.

— Сигурно е трябвало да се биеш, за да им избягаш. Открихме лъка ти.

Тя поклати глава.

— Опасявах се, че ще стане така, но нямаше какво да направя.

— Но ние мислехме…

— Изтървах го, докато им се изплъзвах — прекъсна го тя, преди да е успял да се доизкаже. — После тръгнах след Кип. И тук вече имаше битка. При аванпоста, точно след като го заловиха. Но бяха твърде много за мен. Наложи се да го изоставя.

Думите й преливаха от горчивина. Струваше й много да ги изрече.

— Ние също трябваше да го изоставим — призна той.

Тя не се обърна.

— Жив ли?

Той поклати бавно глава. Прейа усети жеста му.

— Не можех да се върна да ви предупредя. Имаше твърде много гноми между нас. Трябваше да продължа напред и да се опитам да осигуря коне. Знаех, че без тях сме загубени. Мислех си, че мога отвлека няколко и от тях. — Смехът й бе кратък и някак кух. — Прекалено амбициозно. Все пак успях да открадна коне под носа им предната нощ, докато спяха. Отведох ги на юг до аванпоста отвъд долината. Знаех, че още не са го открили. Взех конете, които яздите сега, подкарах ги пак обратно и ги скрих, докато се появите.

Тей се взираше в нея с възхищение.

— Как, по дяволите, успя да свършиш всичко това само за един ден?

Тя сви рамене.

— Не беше толкова трудно. — Настъпи дълга пауза, чуваше се само мекото потропване на копита. — Не беше толкова трудно, колкото онова, което ти е трябвало да направиш. — Отново се обърна към него, усмивката й бе тъжна и несигурна. — Добре си се справил, Тей.

Той се насили да се усмихне в отговор.

— Но не колкото теб.

— Не бих искала да те загубя — каза тя внезапно и се обърна напред.

Тей седеше тихо зад нея, неспособен да отговори.

Яздеха през цялата нощ и устроиха лагера си точно преди зазоряване в едно плитко дефиле, обрасло с тънко клони ясени и бели брези. Спаха само няколко часа, станаха, нахраниха се — отново суха храна. Дъждът бе започнал отново, неспирен ситен дъжд, който замъгляваше всичко в смътна сивота. Пелената на дъжда ги прикриваше. Така продължиха през целия ден и през следващия и късно през нощта на втория ден, скрити от преследвачите си. Тей яздеше при Прейа Старли, като използваше магията си да претърсва гъстия мрак. Тревожеше се не толкова, че гномите могат да ги открият, колкото да не се натъкнат случайно на тях. През повечето време яздеха бавно, защото искаха да запазят силите на конете за момента, когато щяха да се нуждаят от нея и за да ги предпазят от погрешни стъпки в пропитата с влага земя.

Тей и Прейа не говореха, бяха се концентрирали върху наблюдението, той с магията си, тя с острия си поглед. Но се притискаха в дъжда и за Тей това бе достатъчно. Той си позволи да си въобрази, че значат повече един за друг, отколкото преди. Това бе напълно безсмислено, но го караше да се чувства поне за кратко така, сякаш е намерил място и за себе си в света извън Паранор. Помисли си, че ако положи достатъчно усилия, вероятно ще открие начин да се завърне в този свят, дори без Прейа. Знаеше, че тя няма да тръгне с него, но вероятно щеше да му помогне да намери пътя. Беше обгърнал хлабаво кръста и, прикривайки я от дъжда със слабото си тяло. Усещаше как топлината й преминава в него. Чудеше се как животът му се беше стекъл така, че стигна дотук. Мислеше за избора си и се запита дали ако трябваше да го повтори, щеше да постъпи иначе.

Легнаха да спят почти на зазоряване на третия ден, като този път си намериха укритие в горичка с високи дървета, зад една закътана клисура в подножието на Кенсроу. Бяха се придвижили далеч на север от мястото, където навлязоха в долината, и сега бяха близо до западния й край. Пред тях се простираха мрачният Инисбор и проходът Беън Дроу, който щеше да ги изведе до Брейклайн. Не бяха открили следи от гноми през този ден. Започнаха да мислят, че са се отдалечили много от преследвачите си и съвсем ще се отърват от тях сред лабиринтите на планините.