Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Не можем да позволим това да се случи.

Джърл изсумтя насмешливо.

— Не можем да го предотвратим! То се случи! — Той направи презрителен жест. — Куртан Балиндарох ще бъде щастливец, ако преживее дори още един ден. Видя какво са му сторили. Той не е силен човек, Тей. Изобщо не разбирам как още е жив.

Джърл се отпусна назад, на стената, с опрени в пейката пред него крака. Изглеждаше като малко момче, което е наказано да си остане вкъщи. Дрехите му бяха станали на дрипи; не ги бе сменил след битката. Ужасна резка минаваше по лявата страна на челюстта му. Беше я почистил и после бе забравил за нея. Изглеждаше като развалина.

Тей бързо огледа себе си. И той не изглеждаше по-добре. И двамата се нуждаеха от баня и сън.

— Как мислиш, какво ли още ще направи, за да ни спре? — попита тихо Джърл.

Тей поклати глава.

— Тук нищо. Какво друго би могъл да стори тук? Но ще тръгне след Риска и Бремен, предполагам. Може би вече е по петите им. — Загледа се в дъжда и се заслуша в барабаненето му по стъклото. — Иска ми се да можех да ги предупредя. Ще ми се да знаех къде е Бремен. — Той се замисли за причиненото на елфите тази нощ — тяхното кралско семейство бе унищожено, чувството им за сигурност — подкопано, душевният им мир — загубен. От тях беше отнето много и Тей не бе сигурен дали изобщо ще успеят да се възстановят. Джърл беше прав. Докато кралят не оздравееше или пък не бъдеше избран нов след смъртта му, Върховният съвет нямаше да може да помогне на джуджетата. Никой не би поел отговорността за такова решение. А и не бе ясно дали някой въобще би могъл. Алитен може би щеше да се опита да действа на мястото на баща си, но това не бе много вероятно. Той не притежаваше силата на Куртан, беше безразсъден, импулсивен младеж, който не бе поемал никаква отговорност през живота си. Служеше като съветник на баща си и правеше каквото му се каже, но нямаше никакъв ръководен опит. Щеше да стане крал след смъртта на Куртан, но Върховният съвет нямаше да бърза да подкрепя решенията му. Нито пък той щеше да бърза да ги взема. Алитен щеше да бъде колеблив и нерешителен, щеше да се тревожи да не сбърка. За него това не бе най-доброто време да се възкачи на престола. Господаря на Магията нямаше да се забави да се възползва от положението.

Размерът и сложността на тази дилема бяха потискащи. Елфите знаеха кой е отговорен за атаката. Ясно бяха видели черепоносеца, преди да бъде убит, а гномите преследвачи бяха разпознати. Те всички бяха слуги на Господаря на Магията. Но Брона беше безлик и вездесъщ по Четирите земи — сила без център, легенда, граничеща с мит, и никой не знаеше как да го открие. Беше там и в същото време го нямаше. Съществуваше, но до каква степен? Как трябваше да действат срещу него? Сега, когато друидите от Паранор бяха мъртви, нямаше кой да им каже какво да направят, нямаше кой да ги посъветва, вече нямаше кой да респектира врага. С два бързи удара Господаря на Магията бе разрушил баланса на силите в Четирите земи и бе парализирал най-силните сред расите.

— Не можем просто да си седим тук — отбеляза Джърл, сякаш прочел мислите на Тей.

Друидът кимна. Той мислеше, че времето им изтича, че е на път да се провали в задачите, които Бремен му беше поставил. Взираше се навън в дъжда, сива мъгла, която обгръщаше света зад прозореца и го караше да изглежда кален и размазан. Толкова неща бяха изглеждали ясни, а сега всичко бе станало несигурно.

— Ако не можем да направим нищо за джуджетата, нека поне направим нещо за себе си — каза тихо Тей. Очите му бяха приковани в Джърл. — Трябва да тръгнем да търсим Черния елфически камък.

Приятелят му го гледа известно време, после кимна бавно.

— Ами да, защо не? Куртан вече даде разрешението си. — Лека възбуда блесна в твърдите му сини очи. — Тъкмо ще имаме какво да правим, докато чакаме да се развият събитията тук. А ако намерим Камъка, ще се сдобием с оръжие срещу Господаря на Магията.

— Или поне ще му попречим да го използва срещу нас. — Хей не беше забравил предупреждението на Бремен за силата на Черния елфически камък. Той се изпъна на пейката под прозореца, отърсвайки се от депресията, решимостта му се възвръщаше.

— Е, приятелю — дяволито се обади Джърл, — така те харесвам повече.

Тей се изправи нетърпеливо.

— Кога най-скоро можем да тръгнем?

В ъгълчето на устните на Джърл играеше усмивка.

— А ти колко бързо можеш да се приготвиш?

Събраха се на зазоряване на следващия ден — Тей, Джърл и неколцината, избрани да тръгнат с тях. Напуснаха града тихо, докато жителите му все още се събуждаха, за да остане заминаването им незабелязано. Бяха само петнадесетима, така че не бе трудно да се измъкнат, без да ги видят. Тей и Джърл бяха инструктирали останалите от малката им група през нощта. Нямаше нищо подмолно в потайността им, просто искаха да бъдат предпазливи. Колкото по-малко хора забележеха заминаването им, толкова по-малко щеше да се говори за това. Дори и най-невинните разговори можеха да стигнат до неподходящи уши. Върховният съвет знаеше за плановете им. На Алитен, който още не се бе върнал от лова, щеше да бъде съобщено по-късно. Това беше достатъчно. Дори най-близките им не знаеха, къде отиват и каква е задачата им. След случилото се със семейство Балиндарох, никой не бе склонен да поема ненужни рискове.