Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Аз съм, Тей Трифънйъд — обяви услужливо Тей, като се приближи, за да излезе на светло.

Врий Иридън се взираше в него, без да може да го познае. Тей бе отсъствал пет години, така че беше възможно локатът вече да не го помни. А и друидът не носеше робата си, беше я сменил с по-удобно елфическо облекло, предпочитано от хората от Западната земя, затова сигурно не можеше да го разпознае и като друид.

— Нуждая се от помощта ти, за да открия нещо — продължи Тей непоколебимо. Другият леко вдигна глава в отговор. — Ако се съгласиш да ми помогнеш, ще имаш възможността да спасиш стотици животи, много от тях — елфически. Това ще бъде най-важната задача, с която някога си се захващал. Ако успееш, никой повече няма да се усъмни в теб.

Врий Иридън изведнъж като че ли се развесели.

— О, това е доста смело твърдение, Тей.

Тей се усмихна.

— Налага ми се да правя такива изявления. Утре заминавам за Саранданон и отвъд него. Трябва да те убедя да тръгнеш с мен. Нямам достатъчно време да подходя по-подобаващо.

— И какво е това, което търсиш?

— Черния елфически камък, изгубен от времето на Вълшебното царство, преди хиляди години.

Дребният мъж се взираше в него. Не го попита защо е дошъл при него и дали вярва в способностите му. Просто прие, че Тей знае за силата му, вероятно заради самия него или пък заради делата му. Или просто защото това нямаше значение. В очите му обаче се четеше любопитство и леко колебание.

— Дай ми ръцете си — каза той.

Тей протегна ръцете си и Врий Иридън ги стисна в своите. Захватът му бе изненадващо силен. Очите му срещнаха тези на Тей, задържаха погледа му за момент, после надникнаха през него и сякаш отвъд, като се разфокусираха. Остана така доста време, неподвижен като камък, взрян в нещо невидимо за друида. После примигна, отпусна захвата си и се отдръпна. Лека усмивка пробяга по тънките му устни.

— Ще дойда с теб — каза той. Просто така.

Попита къде ще се срещнат и какво трябва да вземе със себе си, после се обърна към картите и свитъците, без да продума повече като че ли беше забравил за разговора. Тей се помота още малко около него, но скоро разбра, че няма смисъл да стои повече, и си тръгна.

И така, те, петнадесетте спътници напуснаха Арборлон под слабия дъжд в ранното утро, загърнати в наметалата си, с вдигнати качулки, безлики в мрака. Всеки бе дошъл по причини, известни най-добре на самия него. В бъдеще никой от тях нямаше да ги обсъжда. Никой не вярваше, че в това има смисъл. Взетото решение е окончателно решение. Въоръжени с това убеждение, те щяха да се спуснат извън Каролан, там, където ромолеше Пеещият ручей, щяха да го прекосят на сала, който обслужваше града, и да се насочат на запад през сенчестите коридори на древните гори.

Вървяха цял ден през дъжда, който не преставаше, макар че от време на време намаляваше. Спряха веднъж да обядват и два пъти при потоци, за да напълнят меховете за вода, но не си позволиха друга почивка. Никой не бе изморен, дори Врий Иридън. Бяха елфи — свикнали на дълги преходи, пък и всички бяха в достатъчно добра форма, за да успяват да поддържат умерено бързия ход на Джърл Шанара. Пътят бе разкалян и на места се губеше, понякога бяха принуждавани да си проправят път през дефилета, наводнени от дъждовете. Никой не се оплака. Изобщо не говореха много. Дори когато спряха да се нахранят, седнаха далеч един от друг, всеки увит в наметалото си, потънал в собствените си мисли. Веднъж Тей спря Врий Иридън, за да му каже колко му е признателен, задето е решил да дойде с него. Локатът го изгледа, както се гледа човек, загубил ума си, сякаш току-що бе направил най-безумното изявление в историята на човечеството. Тей се усмихна и изостана от него, като не се опита да го заговори повече.

Все повече се отдалечаваха от планините защитници на Арборлон и наближаваха Саранданон. Нощта се спусна и те направиха лагера си. Не запалиха огън и изядоха вечерята си студена. Сред дърветата беше мрачно и тихо, нищо не помръдваше, освен неспирния дъжд. Щеше да мине още ден и нещо, докато се измъкнат от горите и излязат на открито в равнината. Там щяха да попаднат в съвсем различна част от страната на елфите, да минават покрай селски стопанства, в които се произвеждаха житните култури и се отглеждаше добитъкът, с които се изхранваше елфическият народ. Отвъд тях, в най-добрия случай на една седмица езда, ги чакаше планината Брейклайн и тяхната цел.

Прогизнал, измръзнал и потънал в мислите си, Тей седна настрани, щом свърши с яденето, и се загледа в мрака. Надяваше се да се сети за нещо, което бе пропуснал, прехвърляше в ума си видението за Черния камък на елфите, явило се на Бремен при Адския рог. Подробностите от него вече му бяха познати, но сега той ги доизглаждаше, както се изглажда намачкана хартия, за да може да ги разгледа отново и разучи на спокойствие. Бремен му бе дал описание на скривалището на талисмана така, както то му бе разкрито от сянката на Галафил, затова сега оставаше само да го намерят в истинския живот. Имаше няколко начина да го направят. Следотърсачите Прейа Старли и Ритън Кип може би щяха да открият Черния камък на елфите просто чрез събиране на физически доказателства по време на тяхното търсене. Тей можеше да го открие като елементалист, чрез локализиране на пресечните точки на силовите линии, предизвикани от магията на камъка. Можеше да го намери и Врий Иридън чрез специалните си умения на локат, като проследи Черния камък на елфите, сякаш е просто загубена вещ, чрез ясновидството и интуицията си.